— Отиваме в Ефеб на лодка? Какво ѝ е лошото на пустинята?
— Никой не може да прекоси пустинята. Никой не може да оживее в жегата на пустинята.
— Аз можах.
— Плаването ще продължи само няколко дни.
Стомахът на Брута го сви, макар че лодката едва що беше напуснала пристана. — А и казват, че Бог…
— … аз…
— … ни изпраща попътен вятър.
— Така ли? О! Да. Разчитай на мен за попътен вятър. Равен като воденичен улей по целия път, хич да не те е грижа.
— Исках да кажа воденичен вир! Вир имах предвид!
Брута увисна на мачтата.
След малко дойде един моряк, седна върху някакво намотано въже и го погледна с интерес.
— Можеш да я пуснеш, Отче — рече той. — И сама седи изправена.
— Морето… вълните… — внимателно промълви Брута, макар че нищо не беше останало за изхвърляне от стомаха му.
Морякът се изплю замислено.
— Ей! — каза той. — Те трябва да бъдат в тази форма, нали разбираш, за да паснат най-добре на небето.
— Но корабът скърца!
— Да. Точно това прави.
— Искаш да кажеш, че това не е буря?
Морякът въздъхна и се отдалечи.
След малко Брута рискува и се пусна. Никога през живота си не се беше чувствал по-зле.
Не само от морската болест. Не знаеше къде е. А Брута винаги беше знаел къде се намира. Къде се намира и фактът, че Ом съществува, бяха единствените две сигурни неща в живота му.
Това беше общото между него и костенурките. Наблюдавайте как върви костенурката и ще видите как тя спира периодично, докато отмята в съзнанието си спомените от пътуването до момента. Не напразно някъде другаде в мултивселената малките движещи се устройства, контролирани от електронни мислещи двигатели, са наречени „морски костенурки“.
Брута знаеше къде е като си спомняше къде с бил — по подсъзнателното броене на стъпките и отмятането на синорите. Някъде вътре в главата му беше нишката на паметта, която, ако човек я свържеше директно за нещото — каквото и да беше това, което контролираше краката му, щеше да накара Брута да се върне лека-полека през малките пътечки на живота си чак до родното си място.
Загубила връзка със земята, върху несигурната повърхност на морето, нишката се отвърза.
В кошницата си, Ом се мяташе и клатеше от движенията на Брута, докато той се влачеше по подвижната палуба и стигна до перилата.
За всички останали с изключение на послушника, корабът се носеше по вълните в добър за плаване ден. Чайки се виеха по дирята на кораба. Надалеч от едната страна — наляво или надясно или в една от посоките там — стадо хвърчащи риби разчупи повърхността и се опита да избяга от вниманието на някакви делфини. Брута гледаше сивите форми, докато те лавираха на зиг-заг под кила в един свят, където никога не им се налагаше да броят…
— А, Брута! — рече Ворбис. — Виждам, че храниш рибите.
— Не, господарю — каза Брута. — Лошо ми е, господарю.
Той се обърна.
Там стоеше Сержант Симони — мускулест млад мъж, с безизразното изражение на истинския професионален войник. Той стоеше до някой, когото Брута смътно разпозна, че е моряк номер едно, или каквато там му беше титлата. Там беше и ексквизиторът, усмихнат.
— Това е той! Той е! — закрещя гласът на костенурката.
— Нашият млад приятел не е много добър моряк — рече Ворбис.
— Той е! Той е! Ще го позная където и да е!
— Господарю, бих желал въобще да не съм моряк — каза Брута. Усещаше как кутията шава, докато Ом подскачаше из вътре.
— Убий го! Намери нещо остро! Бутни го през борда!
— Ела с нас на носа, Брута — каза Ворбис. — Според капитана има много интересни неща за гледане.
Капитанът изфабрикува скованата усмивка на някой, сгащен между скала и твърда повърхност. Ворбис винаги можеше да подсигури и двете.
Брута се помъкна зад останалите трима и се осмели да прошепне.
— Какво има?
— Той е! Плешивият! Бутни го през борда!
Ворбис се обърна наполовина, улови притеснения поглед на Брута и се усмихна.
— Ще разширим хоризонта си, сигурен съм — рече той. Обърна се пак към капитана и посочи към една голяма птица, която се плъзгаше по вълните.
— Безцелния Албатрос — незабавно каза капитанът. — Лети от Центъра до Ръ… — той се запъна. Но Ворбис зяпаше пейзажа с очевидна непринуденост.
— Той ме обърна по гръб на слънцето! Погледни му съзнанието!
— От единия полюс на света до другия, всяка година — каза капитанът. Той леко се потеше.
— Наистина ли? — попита Ворбис. — Защо?
— Никой не знае.
— С изключение на Бог, разбира се — рече Ворбис.
Лицето на капитана беше станало болно жълто.
— Разбира се. Без съмнение — каза той.
— Брута? — крещеше костенурката. — Слушаш ли ме?
— А ей там? — попита Ворбис.
Морякът проследи протегнатата му ръка.
— О, хвърчаща риба — каза той. — Но те не летят наистина — добави бързо. — Просто се засилват във водата и малко се плъзгат.
— Едно от Божиите чудеса — каза Ворбис. — Безкрайно разнообразие, а?
— Да, наистина — каза капитанът. По лицето му мина вълна на облекчение, като съюзническа армия.
— А тези неща там долу? — попита ексквизиторът.
— Онези ли? Морски свине — каза капитанът. — Вид риба.
— Винаги ли така плават около корабите?
— Често. Определено. Особено във водите отвъд Ефиб.
Ворбис се наведе над перилото, но не каза нищо. Симони се беше втренчил в хоризонта, а лицето му беше абсолютно неподвижно. Това остави празнина в разговора, която капитанът, много глупаво, реши да запълни.
— Цели дни могат да следват кораба — каза той.
— Забележително.
Още една пауза, катранена яма тишина, готова да впримчи мастодонтите на необмисления коментар. Предишните ексквизитори бяха изкарвали признанията с крясъци и високопарни думи от хората. Ворбис никога не правеше това. Той просто изкопаваше дълбока тишина пред тях.
— Изглежда им харесват — каза капитанът. Той хвърли нервен поглед към Брута, който се опитваше да изхвърли гласа на костенурката от главата си. Там не срещна помощ.
Вместо това Ворбис му се притече на помощ.
— Това трябва да е много удобно за дългите пътувания — каза той.
— Ъ. Да? — каза капитанът.
— От гледна точка на провизиите — каза Ворбис.
