— И те ли можеха да го правят? — търпеливо попита Ворбис.
— Не знам. Имах само баба. Тя имаше… добра памет. За някои неща. — За прегрешенията, със сигурност. — Както и много добро зрение и слух. — Това, което тя явно можеше да види или чуе през две стени беше му се струвало, спомни си той, феноменално.
Брута предпазливо се обърна на седлото. На около миля зад тях по пътя се носеше облак прах.
— Ето ги и останалите войници — приказливо рече той.
Това изглежда шокира Ворбис. Може би това беше първият път от много години насам, когато някой се обръщаше невинно с някаква забележка към него.
— Останалите войници ли? — попита той.
— Сержант Актар и хората му, върху деветдесет и осем камили с много бутилки с вода — отвърна Брута. — Видях ги преди да тръгнем.
— Не си ги видял — каза Ворбис. — Те не идват с нас. Забрави за тях.
— Да, господарю. — Молбата отново да направи чудо.
След няколко минути облакът в далечината отби от пътя и се заизкачва по дългия склон, който водеше към високата пустиня. Брута ги наблюдаваше крадешком изпод вежди, после вдигна поглед към пясъчните дюни.
Там горе кръжете една точка.
Той закри устата си с ръка.
Ворбис чу въздишката.
— Какво те измъчва, Брута? — попита той.
— Спомних си за Бог — отвърна Брута, без да мисли.
— Винаги трябва да помним Бог — рече Ворбис, — и да вярваме, че Той е с нас в това пътуване.
— Той наистина е — каза Брута и абсолютната убеденост в гласа му накара Ворбис да се усмихне.
Напрегна се да чуе заядливия вътрешен глас, но не Долови нищо. За един ужасен момент Брута се зачуди дали костенурката не е изпаднала от кошницата, но усети успокояващата тежест върху ремъка.
— И трябва да бъдем уверени, че Той ще бъде с нас и в Ефеб сред неверниците — каза Ворбис.
— Сигурен съм, че ще бъде — отвърна Брута.
— И да се приготвим за идването на пророка — каза Ворбис.
Облакът вече беше стигнал до върха на дюните, след което изчезна в мълчаливата бездна на пустинята.
Брута се опита да го изхвърли от съзнание то си, което беше като да се опитва да излее кофа под водата. Никой не оцеляваше във високата пустиня. Не беше само поради дюните и горещината. В нажеженото ѝ сърце имаше ужаси, където дори и лудите племена никога не ходеха. Океан без вода, гласове без уста…
Което не искаше да каже, че непосредствено близкото бъдеще не криеше достатъчно ужаси…
Той беше виждал морето и по-рано, но Омнианците не насърчаваха такова нещо. Това може би беше поради факта, че пустините се преминаваха много по-трудно. Те задържаха хората в себе си, обаче. Но понякога пустинните бариери бяха наистина проблем и тогава човек трябваше да се примири с морето.
Ил-дрим представляваше само няколко колиби около скалист вълнолом, до него имаше трирема, на която се вееше свещеното червено знаме. Когато Църквата пътуваше, пътниците наистина бяха много важни хора, така че когато тя пътуваше, общо взето правеше го стилно.
Групата спря на един хълм и погледна към нея.
— Меки и покварени — каза Ворбис. — Това е, в което сме се превърнали, Брута.
— Да, Господарю Ворбис.
— И открити за гибелно влияние. Морето. Брута. То мие сатанински брегове и поражда опасни идеи. Хората не трябва да пътуват, Брута. В средата е истината. Когато пътуваш, така се промъква грешката.
— Да, Господарю Ворбис.
Ворбис въздъхна.
— По времето на Оссори ние плавахме сами в лодки, направени от кожи, и стигахме там, където ни отвееха ветровете на Бога. Така трябва да пътува светият човек.
Една миниатюрна искрица несъгласие у Брута заяви, че тя, лично, би рискувала малко поквара, заради пътуване с две палуби между нозете ѝ и вълните.
— Чувал съм, че Оссори веднъж плавал до остров Еребос върху воденичен камък — осмели се да каже той, колкото разговор да става.
— Нищо не е невъзможно за силния във вярата си — каза Ворбис.
— Я се опитай да запалиш кибрит върху желе, господинчо.
Брута настръхна. Невъзможно беше Ворбис да не е чул този глас.
Гласът на Костенурката се чу в земята.
— Кой е тоя педал?
— Напред — рече Ворбис. — Виждам, че приятелят ни Брута гори от нетърпение да се качи на борда.
Конят препусна напред.
— Къде сме? Кой е това? Тук вътре е горещо като в ада и, повярвай ми, знам за какво говоря.
— Не мога да говоря сега! — изсъска Брута.
— Това зеле вони като блато! Дай малко маруля! Дай резенчета пъпеш!
Конете се изнизаха по вълнолома и един по един ги изведоха по мостчето. По това време кошницата вече вибрираше. Брута непрекъснато се оглеждаше виновно наоколо, но изглежда никой друг не забелязваше. Въпреки ръста му, лесно беше да не го забележат. На практика всеки имаше по-добри неща, с които да си уплътни времето, отколкото да забелязва някой като Брута. Дори и Ворбис го беше изключил от съзнанието си и говореше с капитана.
Той откри място горе до заострения край, където едно от стърчащите неща с платна отгоре, му осигуряваше малко спокойствие. После, с известен ужас, той отвори кошницата.
Костенурката заговори дълбоко изпод черупката си.
— Някакви орли наоколо?
Брута огледа небето.
— Не.
Главата се изстреля навън.
— Ти… — започна тя.
— Не можех да говоря! — каза Брута. — През цялото време с мен имаше хора! Не можеш ли… да четеш думите в мозъка ми? Не можеш ли да четеш мислите ми?
— Смъртните мисли не са такива — заяде се Ом. — Да не мислиш, че е като да гледаш думите да се изписват на небето? Ха! Това е все едно да се опитваш да намериш смисъл у кълбо бурени. Намерения — да. Емоции — да. Но не и мисли. Половината време ти самият не знаеш какво мислиш, тогава как бих могъл аз да знам?
— Защото ти си Богът — рече Брута. — Абис, глава LVI, стих 17: „Цялото смъртно съзнание познава той, и тайни няма за него“.
— Това оня с развалените зъби ли беше?
Брута провеси глава.
— Слушай! — рече костенурката — Аз съм това, което съм. Нищо не мога да направя, ако хората си мислят нещо друго.
— Но ти знаеше за мислите ми… в градината… — промълви Брута.
Костенурката се поколеба.
— Това беше друго — каза тя. — Това не бяха… мисли. Това беше вина.
— Аз вярвам, че Великият Бог е Ом и в Неговата Справедливост — каза Брута. — И ще продължа да вярвам, каквото и да кажеш и каквото и да си.
— Радвам се да го чуя — пламенно каза костенурката. — Запомни тази мисъл. Къде сме?
— На една лодка — отвърна Брута. — В морето. Клатушкаме се.
