— Господарю, аз не…
— Сигурно е като да имаш движещ се килер — каза Ворбис.
Капитанът се усмихна.
— О, не, господарю. Не ги ядем.
— Наистина ли? На мен ми изглеждат доста здравословни.
— О, но нали знаете старата поговорка, господарю…
— Поговорка?
— Ами, казват, че след като умрат, душите на мъртвите моряци се превръщат в…
Капитанът видя бездната пред себе си, но изречението вече беше увиснало със своя собствена ужасна сила.
За известно време не се чуваше никакъв друг шум освен свистенето на вълните, далечният плясък на морските свине и раздиращата небето гръмотевица от сърцето на капитана.
Ворбис се облегна назад на перилото.
— Но разбира се, ние не вярваме на такива суеверия — небрежно каза той.
— Да, разбира се — каза капитанът, хващайки се за сламката. — Празни моряшки приказки. Само ако я чуя още веднъж, ще накарам да нашибат човека…
Ворбис гледаше покрай него.
— Ей! Да, ти там! — каза той.
Един от моряците кимна.
— Донеси ми харпун — каза Ворбис.
Човекът погледна от него към капитана, след което се втурна покорно да изпълни заповедта.
— Но, ах, ох, ваша светлост не бива ух, ох, да се захваща с такъв спорт — каза капитанът. — Ах! Ох! Харпунът е опасно оръжие в неопитни ръце, опасявам се, че може да се нараните…
— Но аз няма да го използвам — каза Ворбис.
Капитанът наведе глава и протегна ръка за харпуна.
Ворбис го потупа по рамото.
— А сега, — каза той — ти ще ни развличаш до обяд. Нали така, сержант?
Симони отдаде чест.
— Както кажете, сър.
— Да.
Брута лежеше по гръб сред платна и въжета някъде под палубните принадлежности. Беше горещо, а въздухът миришеше, както мирише всичкият въздух, който някога е имал нещо общо с трюмовете.
Не беше ял цял ден. Първоначално беше твърде болен за да яде. После просто не беше.
— Но като е жесток с животните не означава, че е… лош човек — осмели се да каже той, а интонацията му подсказваше, че дори и той не си вярва. — Това беше доста малка морска свиня.
— Той ме обърна по гръб — каза Ом.
— Да, но хората са по-важни от животните — каза Брута.
— Това е гледна точка, често застъпвана от хората — каза Ом.
— Глава IX, стих 16 от книгата на… — започна Брута.
— Кого го е грижа какво казва някаква си книга? — изпищя костенурката.
Брута беше потресен.
— Но ти никога не си казвал на никого от пророците, че хората трябва да са мили с животните — каза той. — Не си спомням нищо такова. Не и когато беше… по-голям. Ти не искаш хората да са добри с животните, защото са животни, ти просто искаш хората да са добри с животните, защото едно от тях може да си ти.
— Това не е лоша идея!
— Освен това, той беше добър с мен. А не беше длъжен.
— Така ли мислиш? Наистина ли така мислиш? Поглеждал ли си в главата му?
— Естествено, че не съм! Не знам как!
— Не знаеш ли?
— Не! Хората не могат…
Брута млъкна. Ворбис изглежда го правеше. Той само трябваше да погледне някого, за да разбере какви лоши мисли крие той. И баба му беше същата.
— Хората не могат да го правят, сигурен съм — каза той. — Ние не можем да четем по мозъка.
— Нямам предвид да го четете, имам предвид да погледнете в него — каза Ом. — Само да му видите формата. Не можеш да прочетеш мозък. Все едно да се опиташ да прочетеш река. Но да му видиш формата е лесно. Вещиците могат да го правят, не е никакъв проблем.
— „Пътят на вещицата ще е като пътека, обсипана с тръни“ — каза Брута.
— Оссори? — попита Ом.
— Да. Но, разбира се, ти знаеш — отвърна Брута.
— Никога през живота си не съм го чувал — горчиво каза костенурката. — Беше това, което може да се нарече интелектуална догадка.
— Както кажеш — каза Брута, — аз все пак знам, че ти не може наистина да си Ом. Бог не би говорил така за избраниците Си.
— Никога никого не съм избирал — каза Ом. — Те сами са се избрали.
— Ако наистина си Ом, престани да бъдеш костенурка.
— Казах ти, че не мога. Да не мислиш, че не съм опитвал? Три години! През повечето от това време си мислех, че наистина съм костенурка.
— Тогава може би си. Може би си просто костенурка, която си мисли, че е бог.
— Не. Не ми излизай пак с тая философия. Ако започнеш да мислиш така, ще я свършиш като си мислиш, че може би си просто пеперуда, дето сънува, че е морска мида или нещо подобно. Не. Един ден единственото, което ми беше в главата, беше количеството ходене, необходимо, за да стигна до най- близкото растение със сносни ниско растящи листа, а следващия… Целият този спомен ми изпълваше главата. Три години под черупката. Не, да не си посмял да ми говориш, че съм костенурка с велики идеи.
Брута се поколеба. Знаеше, че е лошо да пита, но искаше да знае какво в действителност е паметта. Както и да е, възможно ли беше да е лошо? Ако Бог седи тук и си говори с теб, би ли могъл да кажеш нещо наистина лошо? Очи в очи? По един или друг начин, това не изглеждаше толкова лошо, колкото да кажеш нещо лошо, докато той седи горе в облаците или където и да е.
— Доколкото си спомням — каза Ом, — възнамерявах да се превърна в голям бял бик.
— Които тъпче неверниците — допълни Брута.
— Не беше основната ми цел, но не се съмнявам, че можеше да се нареди и малко тъпчене. Или лебед, мислех си. Нещо внушително. Три години по-късно, събуждам се и се оказва, че съм бил костенурка. Искам да кажа, не падаш много по-ниско. — Внимателно, внимателно… нуждаеш се от помощта му, но не му казвай всичко. Не му казвай какво подозираш.
— Кога започна да мислиш… кога си спомни всичко това? — попита Брута, на когото феноменът на забравянето се стори много странен и очарователен, така както на другите хора би им се сторила идеята да летят като махат с ръце.
— На около двеста стъпки над зеленчуковата ти градина — каза Ом, — което не е точката, където е много приятно да станеш велемъдър, от мен да го знаеш.
— Но защо? — попита Брута. — Боговете не са длъжни да останат костенурки, освен ако те самите не искат това!
— Не знам — излъга Ом.
Ако сам се сети, свършено е с мен, помисли си той. Това е шанс едно на милион. Ако сбъркам, хайде обратно в живот, където щастието се свежда до едното листо, което можеш да достигнеш.
Една част от него крещеше: Аз съм бог! Не съм длъжен да мисля така! Не съм длъжен да се оставям в ръцете на някакъв си човек!
Но друга част, частта, която много добре си спомняше какво е да си костенурка цели три години,
