очевидно само, защото такъв искаше да бъде. Със същата лекота можеше да бъде и воден циклон или пък подводно течение. Морето винаги е мощно. Толкова много хора вярват в него. Но то рядко отвръща на молитвите.
Водната форма се изравни с палубата и тръгна в крак с Ом.
Появи се лице и отвори уста.
— Е? — каза тя.
— Привет, о, Царице на… — започна Ом.
Водните очи се фокусираха.
— Но ти си само един малък бог. И се осмеляваш да ме призовеш?
Вятърът зави в такелажа.
— Аз имам вярващи — каза Ом. — Значи имам това право.
Последва нищожно кратка пауза. После Морската Царица каза:
— Един вярващ?
— Един или много, тук е без значение — каза Ом. — Аз имам права.
— И какви права искаш ти, малка костенурке — попита Царицата на Морето.
— Спаси кораба — рече Ом.
Царицата мълчеше.
— Ти трябва да изпълниш молбата — каза Ом. — Такива са правилата.
— Но мога да посоча цената — отвърна Морската Царица.
— Това също е по правилата.
— Но тя ще бъде висока.
— Ще бъде платена.
Водният стълб започна да се разпада назад във вълните.
— Ще го имам предвид.
Ом се взря надолу в бялото море. Корабът се завъртя, като го плъзна назад по палубата, след което отново го търкулна назад. Една яростно движеща се лапа се закачи за стълб, когато черупката на Ом се завъртя и за един миг задните му крака се мятаха безпомощно над водата.
И тогава Ом се откъсна.
Нещо бяло полетя към него, както се клатушкаше над ръба, и той го ухапа.
Брута изпищя и вдигна ръка нагоре заедно с Ом, увиснал на края ѝ.
— Нямаше нужда да ме хапеш!
Корабът налетя на вълна и го тръшна на палубата. Ом го пусна и се изтъркули нанякъде.
Когато Брута се изправи на крака, или поне на ръце и колене, видя моряците от екипажа около себе си. Двама от тях го сграбчиха за лактите, точно когато една вълна се разби върху кораба.
— Какво правите?
Опитваха се да избягнат погледа му. Помъкнаха го към перилото.
Някъде из дупките по борда Ом закрещи към Морската Царица.
— Такива са правилата! Правилата!
Сега вече четирима моряци държаха Брута. Ом вече чуваше, над тътена на бурята, мълчанието на пустинята.
— Чакайте — извика Брута.
— Нищо лично — каза един от моряците. — Не искаме да правим това.
— И аз не искам да го правите — рече Брута. — Това помощ ли е?
— Морето иска нечий живот — каза най-старият от моряците. — Твоят е най-наблизо. Хайде, хващайте му…
— Мога ли да се помиря с Бога си?
— Какво?
— Ако ще ме убивате, мога ли първо да се помоля на моя Бог?
— Не ние те убиваме — отвърна морякът. — А морето.
— „Ръката, която извършва деянието, е виновна за престъплението“ — рече Брута. — Оссори, глава LVI, стих 93.
Моряците се спогледаха. В момент като този, може би не беше много мъдро да се противопоставяш а който и да било бог. Корабът се плъзна странично на една вълна.
— Имаш десет секунди — каза най-старият от моряците. — Това са десет секунди повече, отколкото получават много хора.
Брута легна върху палубата, подпомогнат значително от друга една вълна, която се разби в гредите.
За своя изненада, Ом смътно долови молитвата. Не можа да различи думите, но молитвата като такава се изрази в сърбеж на крайчеца на съзнанието му.
— Не питай мен — рече той, докато се опитваше да се изправи — Нямам избор…
Корабът се бухна…
… в спокойно море.
Бурята бушуваше още, но само около непрекъснато разширяващ се кръг, в средата на който се намираше корабът. Светкавицата, пронизваща морето, ги обгради като решетките на клетка.
Кръгът се удължи пред тях. Сега корабът се понесе по тесен спокоен коридор между сивите стени на бурята, висока една миля. Над главите им вилнееше електрически огън.
После изчезна.
Зад тях, планина сивота увисна над морето. До ушите им достигаше бушуването на отмиращата буря.
Брута се изправи несигурно на крака, като се люлееше диво, за да компенсира движение, което вече не беше там.
— Сега аз… — започна той.
Беше сам. Моряците бяха избягали.
— Ом? — попита Брута.
— Ей тук.
Брута извади Бога си от едно водорасло.
— Ти каза, че нищо не можеш да направиш! — обвинително каза той.
— Не бях аз вин… — Ом млъкна. Ще има цена, помисли си той. Няма да е ниска. Не може да е ниска. Морската Царица е бог. И аз на времето си смазах няколко града. Свещен огън, такива ми ги работи. Ако цената не е висока, как ще те уважават хората?
— Погрижих се за някои неща — каза той.
Приливи. Потънал кораб. Един-два града изчезват под морето. Нещо такова ще бъде. Ако хората не изпитват уважение, тогава няма да имат страх, а ако нямат страх, как ще ги накараш да вярват?
Наистина, изглежда несправедливо. Един човек уби морско прасе. Разбира се, за Царицата е без значение кой ще бъде изхвърлен през борда, точно както за него беше без значение кое точно морско прасе е убил. А това вече не е честно, защото Ворбис беше този, който го направи. Той кара хората да правят неща, които не трябва…
За какво мисля аз? Преди да стана костенурка, дори не знаех какво значи несправедливо…
Люковете се отвориха. Хората се качиха на палубата и увиснаха на перилото. Стоенето на палубата по време на буря винаги крие опасността да бъдеш пометен извън борда, но това придобива розови очертания след часове стоене под палубата заедно с изплашените коне и пасажерите, страдащи от морска болест.
Нямаше повече бури. Корабът пореше вълните с благоприятни ветрове, под чисто небе и в море, толкова безжизнено, колкото и горещата пустиня.
Дните минаваха без да се случи нищо особено. Ворбис стоеше под палубата през повечето време.
Екипажът се отнасяше с Брута с предпазлив респект. Новина като него се разпространява бързо.
Брегът тук представляваше дюни и от време на време голо солено блато. Гореща мараня висеше над земята. Това беше такъв бряг, където корабокрушенското съглеждане на суша е по-ужасно отколкото
