— Брута!
Брута броеше проблясъците светлина навътре в пустинята.
— Много хубаво, че имах огледалце, нали? — обнадеждено попита капитанът. — Предполагам, че негова светлост няма да има нищо против огледалото, след като се оказа, че е от полза?
— Не мисля, че той е на същото мнение — каза Брута, като продължаваше да брои.
— Не. И аз така мисля — мрачно каза капитанът.
— Седем и после четири.
— Квизиция ме чака — рече капитанът.
Брута се канеше да каже: Радвай се тогава, че душата ти ще бъде пречистена. Но не го направи. И не знаеше защо не го направи.
— Съжалявам — рече.
Външно изненада покри мъката на капитана.
— Хора като теб обикновено казват нещо за това колко добра била Квизицията за душата — каза той.
— Сигурен съм, че е — отвърна Брута.
Капитанът наблюдаваше внимателно лицето му.
— Плоска е, да знаеш — тихо каза той. — Плавал съм чак до Океана на Ръба. Плоска е, виждал съм и Края, и се движи. Не Ръба. Искам да кажа… това, което е там долу. Може да ми отрежат главата, но тя ще продължи да се движи.
— Но тя ще спре да се движи за теб — каза Брута. — Така че, аз на ваше място бих внимавал пред кого говоря, капитане.
Капитанът се наклони още по-близко.
— Костенурката се Движи! — изсъска той и се втурна да бяга.
— Брута!
Вината изстреля Брута на крака като закачена риба. Той се обърна, после се отпусна облекчено. Не беше Ворбис, беше само Бог.
Той се довлече до мястото пред мачтата. Ом го изгледа кръвнишки.
— Да? — попита Брута.
— Ти никога не идваш да ме видиш — каза костенурката. — Знам, че си зает — добави тя саркастично, — но една бърза молитва би била още по-добре.
— Тази сутрин проверих първо теб — каза Брута.
— Освен това съм гладен.
— Снощи имаше цяла кора от пъпеш.
— А кой изяде пъпеша, а?
— Не, не беше той — каза Брута. — Той яде баят хляб и вода.
— Защо не яде пресен хляб?
— Чака го да се втвърди.
— Да. Предполагам, че това прави — каза костенурката.
— Ом?
— Какво?
— Капитанът току-що каза нещо странно. Той каза, че светът е плосък и че има край.
— Да? Е и какво от това?
— Но, искам да кажа, ние знаем, че светът е кълбо, защото…
Костенурката примига.
— Не, не е — каза тя. — Кой е казал, че е кълбо?
— Ти — отвърна Брута. После добави: — Според Книга Първа от Септатюха, във всеки случай.
Никога по-рано не съм мислил така, помисли си той. Никога не бих казал „във всеки случай“.
— Защо капитанът ще ми казва нещо такова? — попита той. — Това не е нормален разговор.
— Казах ти, не съм правил аз света — каза Ом. — Защо трябва да го правя? Той вече беше тук. А ако наистина аз съм направил света, нямаше да го направя кълбо. Хората щяха да изпопадат от него. А цялото море щеше да се излее от дъното.
— Но не ако му кажеше да стои там където е.
— Ха! Чуй го само!
— Освен това, сферата е съвършената форма — каза Брута. — Защото в Книгата на…
— Нищо удивително няма в една сфера — каза костенурката. — Ако за това е думата, морска костенурка е съвършената форма.
— Съвършената форма за какво?
— Ами, съвършената форма за костенурка, като начало — рече Ом. — Ако беше оформена като топка, щеше да подскача по повърхността през цялото време.
— Но това е ерес да казваш, че светът е плосък — каза Брута.
— Може би, но е истина.
— И той наистина е върху гърба на гигантска морска костенурка?
— Точно така.
— В такъв случай — победоносно каза Брута, — върху какво стои костенурката?
Костенурката го погледна с празен поглед.
— Върху нищо не стои — каза тя. — Тя е морска костенурка, за бога. Тя плува. Затова са морските костенурки.
— Аз… ъ-ъ… аз мисля, че е най-добре да ида и да докладвам на Ворбис — каза Брута. — Става много спокоен, ако го накарат да чака. За какво ти трябвах? Ще се опитам да ти донеса още малко храна след вечеря.
— Как се чувстваш? — попита костенурката.
— Чувствам се много добре, благодаря ти.
— Храниш се добре, и така нататък?
— Да, благодаря ти.
— Радвам се да го чуя. Тичай сега. Искам да кажа, аз съм само твоят Бог. — Ом повиши глас, докато Брута се отдалечаваше. — И би могъл да ме посещаваш по-често! И да се молиш по-високо, писна ми да се напрягам! — извика.
Ворбис още седеше в каютата си, когато Брута мина пухтейки коридора и почука на вратата. Отговор не последва. След малко Брута отвори вратата.
Никога не личеше Ворбис да чете. Очевидно пишеше, поради известните Писма, но никой никога не го беше видял да го прави. Когато беше сам, той прекарваше много време да се взира в стената или проснат в молитва на пода. Ворбис можеше да се смири в молитва по такъв начин, който правеше позите на обзетите от жажда за власт императори да изглеждат раболепни.
— Хм — каза Брута и се опита да затвори отново вратата.
Ворбис раздразнено махна с ръка. После се изправи. Не изтупа плаща си от праха.
— Знаеш ли, Брута — рече той, мисля, че няма нито един-единствен човек в цялата Цитадела, който би се осмелил да ме прекъсне когато се моля? Те биха се уплашили от Квизицията. Всеки се страхува от Квизицията. С изключение на теб, изглежда. Ти страхуваш ли се от Квизицията?
Брута погледна в черните като катран очи. Ворбис погледна към едно кръгло розово лице. Съществуваше едно специално лице, което хората носеха, когато говореха с инквизитор. То беше равно и безизразно и леко лъщеше, та даже и полуобученият ексквизитор можеше да прочете едва прикритата вина като в книга. Брута просто изглеждаше, че е останал без дъх, но в края на краищата, той винаги изглеждаше така. Беше очарователно.
— Не, господарю — попита той.
— И защо не?
— Квизицията ни защитава, господарю. Написано е в Оссори, глава VII, стих…
Ворбис наклони глава на една страна.
