— Те са.
— Няма друг бог, освен теб. Ти си казал това на Оссори.
— Ами, как да ти кажа, попреувеличил съм малко. Но те не са толкова добри. Има един от тях, дето по цял ден седи и свири на флейта и гони доячките. Не бих нарекъл това много божествено. Ти би ли го нарекъл? Защото аз не.
Пътят се виеше стръмно нагоре по каменистия хълм. По-голямата част от града изглеждаше сякаш е построена върху оголени скали или пък беше врязана в самата скала, така че вътрешният двор на един човек представляваше покривът на друг. Пътищата бяха наистина последователност от плитки стъпала, достъпни за човек или магаре, но внезапна смърт за всяка каруца. Ефеб беше пешеходна зона.
Повечето хора ги наблюдаваха мълчаливо. Както и статуите на боговете. Ефебианците имаха богове по същия начин, както другите градове имат плъхове.
Брута зърна лицето на Ворбис. Ексквизиторът гледаше право пред себе си. Брута се зачуди какво ли вижда.
Всичко беше толкова ново!
И дяволско, разбира се. Макар че боговете по статуите не приличаха много на демони — но той чуваше гласа на Намрод, който изтъква, че самият този факт ги прави още по-демонични. Грехът полазваше бавно по човек като вълк в овча кожа.
Една от богините имаше някакъв много сериозен проблем с дрехата си, забеляза Брута; ако Брат Намрод присъстваше, щеше да му се наложи набързо да се изнесе за сериозна почивка.
— Петулиа, Богинята на Любовта по Споразумение — каза Ом. — Почитат я дамите на нощта, както и на всяко друго време, ако разбираш какво имам предвид.
Долната устна на Брута увисна.
— Те имат богиня за изрисуваните развратници?
— Защо не? Много религиозни хора, доколкото знам. Свикнали са да… прекарват толкова много време да се гледат в… абе, виж какво, вярата е там, където я намираш. Специализация. Така е по-сигурно, схващаш ли. Малък риск, гарантирана възвращаемост. Има даже и Бог на Марулята някъде, искам да кажа, не че има вероятност някой друг да се опита да стане Бог на Марулята. Просто намираш общност, която отглежда марули, и се прикрепваш към нея. Боговете на бурята идват и си отиват, но ти си този, към когото се обръщат всеки път, когато ги налети напаст от Марулени Мухи. Трябва да ѝ се… ъ… признае на Петулия. Видя ниша на пазара и я запълни.
— Има Бог на Марулята?
— Защо не? Ако има достатъчно хора, които да вярват, можеш да си бог на всичко…
Ом млъкна и зачака да види дали Брута е забелязал. Но изглежда съзнанието на Брута беше заето с нещо друго.
— Това не е правилно. Не можеш да се отнасяш така с хората. Оу!
Беше налетял върху гърба на протодякон. Групата се беше спряла, отчасти тъй като Ефебианският ескорт също беше спрял, но главно защото един човек тичаше надолу по улицата.
Той беше доста стар и в много отношения наподобяваше жаба, която е била сушена доста време. Нещо около него по принцип караше хората да си мислят за думата „пъргав“, но, в този момент, много по-вероятно беше да си помислят за думите „гол, както майка го е родила“ и вероятно също така „вир-вода мокър“, и щяха и в двата случая да са сто процента прави. Макар че имаше брада. А брадата беше такава, че можеше да разпънеш палатков лагер в нея.
Човекът тупаше по улицата без очевидно ни най-малко да се усеща и спря пред един грънчарски магазин. Грънчарят явно не се обезпокои от това, че към него се обръща дребен, мокър, гол мъж; всъщност никой от хората на улицата не го погледна повторно.
— Бих искал едно гърне Номер Девет и малко връв, моля — каза старецът.
— Да, господине, Г-н Леджибъс — Грънчарят бръкна под тезгяха и извади хавлиена кърпа. Голият я взе разсеяно. Брута изпита чувството, че това нещо се е случвало и на двамата и по-рано.
— И лост с безкрайна дължина и, хм, неподвижно място, където да застана — каза Леджибъс, докато се триеше.
— Виждате всичко, което имам, господине. Грънци и обикновена покъщнина, но малко съм беден откъм аксиоматични механизми.
— Е, ами парче тебешир имаш ли?
— Имам малко тук от миналия път — отвърна грънчарят.
Дребният гол мъж взе тебешира и започна да рисува триъгълници върху най-близката стена. После погледна надолу.
— Защо съм гол? — попита той.
— Пак си взимаме вана, не е ли така? — каза грънчарят.
— И съм оставил дрехите си в банята?
— Струва ми се, че вероятно ви е хрумнала идея, докато сте били във ваната — подсказа грънчарят.
— Точно така! Точно така! Осени ме прекрасната идея да завъртя света! — каза Леджибъс. — Обикновен принцип на лоста. Трябва да работи перфектно. Въпросът е само да се оправя с техническите детайли.
— Това е добре. Можем да се преместим някъде по на топло за през зимата — рече грънчарят.
— Мога ли да заема кърпата?
— Тя си е ваша, така или иначе, господин Леджибъс.
— Така ли?
— Ами да, оставихте я тук миналия път. Не си ли спомняте? Когато ви беше осенила идеята за фара?
— Чудесно. Чудесно — каза Леджибъс, докато увиваше кърпата около себе си. Начерта още няколко линии на стената. — Чудесно. Добре. Ще изпратя някого по-късно да вземе стената.
Той се обърна и явно видя Омнианците за пръв път. Той се огледа напред, а после сви рамене.
— Хмм — рече и се отдалечи.
Брута подръпна наметалото на един от Ефебианските войници.
— Извинете, но защо спряхме? — попита той.
— Философите имат предимство на пътя — отвърна войникът.
— Какво е философ? — попита Брута.
— Някой, който е достатъчно умен, да си намери работа без физическо натоварване — рече глас в главата му.
— Неверник, който търси справедливата съдба, която със сигурност ще намери — каза Ворбис. — Изобретател на заблуди. Този проклет град ги привлича, както купчината тор привлича мухите.
— Всъщност, от климата е — каза гласът на костенурката. — Помисли върху това. Ако имаш склонността да изскачаш от ваната и да се втурваш навън по улицата всеки път, когато решиш, че имаш гениална идея, не би искал да го правиш някъде на студено, нали така? Ако все пак го правиш някъде на студено — изчезваш. Това е — естествен подбор. Ефеб е известен с философите си. По-добре е отколкото уличен театър.
— Какво, цял куп старци, дето тичат из улиците без дрехи? — възкликна Брута, под сурдинка, докато се придвижваха напред.
— Кажи-речи. Ако прекарваш цялото си време в мисли за вселената, започваш да забравяш по- маловажните неща. Като гащите си, например. И деветдесет и девет идеи от всеки сто, с които идват, са напълно безполезни.
— Защо тогава някой не ги заключи за по-сигурно някъде? На мен не ми изглежда да има голяма полза от тях? — попита Брута.
— Защото стотната идея — каза Ом, — обикновено е истинско чудо.
— Какво?
— Погледни към най-високата кула на скалата.
Брута погледна. На върха на кулата, укрепен с метални обръчи, стърчеше голям диск, който блестеше на утринната светлина.
