получават, докато битките като че ли непрекъснато изникват.
В килията на Брута имаше купа с плодове и чиния със студено месо. Но всяко нещо по реда си. Той измъкна Бог от кошницата.
— Има плодове — каза той. — Какви са тези зрънца?
— Грозде — отговори Ом. — Суровия продукт за виното.
— Ти спомена тази дума и по-рано. Какво означава?
Отвътре се чу вик.
— Брута!
— Това е Ворбис. Ще трябва да вървя.
Ворбис стоеше в средата на килията си.
— Яде ли нещо? — попита той.
— Не, господарю.
— Плодове и месо, Брута. А днес е ден за постене. Те искат да ни обидят!
— Хм. Може би не знаят, че е ден за постене? — престраши се Брута.
— И невежеството е грях — каза Ворбис.
— Оссори VII, стих 4 — автоматично каза Брута.
Ворбис се усмихна и потупа Брута по рамото.
— Ти си подвижна книга, Брута. Ходещ Септатюх.
Брута погледна надолу към сандалите си.
Прав е, помисли си. А аз бях забравил. Или поне, не исках да си спомням.
И тогава той чу собствените си мисли да отекват обратно към него: това са плодове, месо и хляб, това е всичко. Това е всичко. Дни за постене и дни за празнуване, Дни на Пророците и дни за хранене… кого го е грижа? Един Бог, чиято единствена грижа за храната в момента е тя да е достатъчно ниско, че да я стигне?
Не може ли да спре да ме потупва по рамото!
Ворбис се обърна.
— Да напомня ли на останалите? — попита Брута.
— Не. Нашите ръкоположени братя няма да имат нужда, разбира се, от напомняне. А колкото до войниците… малко волност, може би, е допустима толкова далеч от вкъщи…
Брута се върна в своята килия.
Ом още беше на масата и гледаше втренчено пъпеша.
— За малко да извърша ужасен грях — каза Брута. — За малко да изям плод в ден, в който не се ядат плодове.
— Това е ужасно, ужасно е — каза Ом. — А сега срежи пъпеша.
— Ама то е забранено! — възкликна Брута.
— Не, не е — каза Ом. — Срежи пъпеша.
— Но точно яденето на плодове беше причината страстта да завладее света — каза Брута.
— Единственото, за което някога е било причина е натрупването на газове — каза Ом. — Срежи пъпеша!
— Ти ме изкушаваш!
— Не, не е вярно. Давам ти разрешение. Специално позволение. Срежи проклетия пъпеш!
— Само епископ или някой висшестоящ има право да дав… — започна Брута. После спря.
Ом го гледаше свирепо.
— Да. Точно така — каза той. — А сега срежи пъпеша. — Тонът му поомекна. — Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, ще го провъзглася за хляб. Случайно аз съм Богът в най-близките околности. Мога да го нарека както по дяволите ми харесва. Хляб е. Ясно? Сега срежи скапания пъпеш.
— Филия — поправи го Брута.
— Добре. И ми дай резен без семки.
Брута изпълняваше, като внимаваше много.
— И яж бързо — каза Ом.
— Да не би Ворбис да ни види ли?
— Защото трябва да отидеш и да намериш философ — каза Ом. Фактът, че устата му беше пълна, не се отрази по никакъв начин на гласа му в съзнанието на Брута. — Знаеш ли, че пъпешите подивяват по дивите места. Не стават толкова големи, като този. А малки зелени неща. С кора като кожа. Не можеш да ги отхапеш. Колко години съм прекарал да ям окапали листа, дето ги е изплюла някоя коза, точно до поле пъпеши. Пъпешите трябва да имат по-тънки кори. Запомни това.
— Да намеря философ?
— Точно така. Някой, който знае как да мисли. Някой, който да ми помогне да престана да бъда костенурка.
— Но… Ворбис може да ме потърси.
— Ти просто отиваш на разходка. Няма проблеми. И побързай. В Ефиб има други богове. Не искам да ги срещна точно сега. Поне не в този вид.
Брута го погледна паникьосано.
— Как да намеря философ? — попита.
— Тук наоколо? Огледай се за нещо абсурдно, струва ми се.
Лабиринтът на Ефеб е древен и пълен със сто и едно удивителни неща, в това число скрити пружини, остри като бръснач ножове и падащи скали. Не съществува един-единствен водач през него. Има шестима и всеки един от тях знае пътя само през своята една шеста от лабиринта. Всяка година те организират специално състезание, когато правят малка реконструкция. Те се състезават, за да видят кой може да направи своята част още по-смъртоносна от останалите за случайния минувач. С група съдии и малка награда.
Най-голямото разстояние, което някой някога е минавал в лабиринта без водач, беше деветнайсет крачки. Е, горе-долу. Главата му се претърколи още седем крачки нататък, но това май не се брои.
На всяка смяна на пост има малка камера без абсолютно никакви капани. Това, което съдържа тя, е малко бронзово звънче. Това са малките чакални, където посетителите биват предавани на следващия водач. А тук-таме, високо в тунеления покрив над по-остроумните капани, са разположени прозорци за наблюдение, защото и стражите обичат да се посмеят както и всички останали хора.
Всичко това остана абсолютно неизвестно за Брута, който шляпаше добродушно из тунелите и коридорите, без много да му мисли, и най-сетне отвори портата и се озова на късния вечерен въздух.
Ухаеше на цветя. Нощни пеперуди бръмчаха в мрака.
— Как изглеждат философите? — попита Брута. — Когато не се къпят, искам да кажа.
— Много мислят — каза Ом. — Огледай се за някой с напрегнато изражение.
— Но то може да означава просто запек.
— Е, стига да гледат на него философски…
Град Ефеб ги заобикаляше. Лаеха кучета. Някъде мяукаше котка. Носеше се онзи най-общ шум от малки, уютни звуци, който показваше, че там някъде навън, много хора живеят живота си.
И тогава една врата се отвори рязко към улицата и се чу шума от пръсването на доста голяма амфора за вино върху нечия глава.
Мършав старец в тога се надигна от калдъръма, където се беше приземил, и загледа свирепо към вратата.
— И чуй какво ти казвам: ограничен интелект, точно така, не може посредством сравнението да се достигне до абсолютната истина на нещата, защото, бидейки по природа неделима, истината изключва концепциите за „повече“ или „по-малко“, така че, нищо освен самата истина не може да бъде съвършената мярка за истината. Копелета такива — каза той.
Някой откъм къщата каза:
— О, тъй ли? Ти така казваш.
Старецът не обърна никакво внимание на Брута, но, с много мъка, разхлаби един камък и го вдигна в
