ръка.
После се гмурна обратно през входа. Чу се далечен яростен писък.
— А! Философия — каза Ом.
Брута надникна внимателно през вратата.
Вътре в стаята две групи от почти еднакви мъже в тоги се опитваха да разтърват двама от колегите си. Това е сцена, която се повтаря милиони пъти на ден в барове из цялата мултивселена — и двамата потенциални побойници ръмжат и гримасничат един срещу друг и се опитват да се измъкнат от приятелите, които ги удържат, само че, разбира се, не се мъчат да го направят много силно, защото няма нищо по-лошо от това, наистина да успееш да се освободиш от ръцете им и внезапно да се озовеш съвсем сам насред кръга с един луд срещу теб, който тъкмо се кани да ти ковне един между очите с камък.
— Да — рече Ом, — това е философия, няма съмнение.
— Но те се бият!
— Свободна и пълна размяна на мнения, да.
Сега, когато Брута можа да види по-ясно, успя да различи, че между мъжете има една или две разлики. Единият имаше по-къса брада, беше много зачервен и обвинително размахваше пръст.
— Мамка му, той ме обвини в клевета! — крещеше той.
— Не съм! — викаше другият мъж.
— Направи го! Направи го! Кажи им какво каза!
— Виж, аз просто предложих, за да изтъкна природата на парадокса, така, че ако Ксено Ефебианецът каже „Всички Ефебианци са лъжци…“
— Виждате ли? Виждате ли? Той го каза отново!
— … не, не, чуй ме, чуй ме… обаче, тъй като самият Ксено е Ефебианец, това ще означава, че той самият е лъжец и следователно…
Ксено направи целенасочен опит да се освободи, като помъкна четирима отчаяни събратя-философи със себе си по пода.
— Ще ти ковна една, братле!
Брута каза:
— Моля да ме извините!
Философите замръзнаха. После се обърнаха да погледнат Брута. Успокоиха се с няколко степени. Последва хор от смутени прокашляния.
— Вие всички ли сте философи? — попита Брута.
Мъжът, наречен Ксено, пристъпи напред, като оправяше тогата си.
— Точно така — каза той. — Философи сме. Ние мислим, следователно ние съм.
— Сме — автоматично каза злощастният автор на парадокси.
Ксено се завъртя кръгом.
— Ама точно до тука ми е дошло от теб, Ибид! — изрева той. Обърна се отново към Брута. — Ние сме, следователно ние съм — убедено каза той. — Това е.
Няколко от философите се спогледаха с интерес.
— Това наистина е доста интересно — каза един. — Доказателството за нашето съществуване е фактът на нашето съществуване, това ли казваш ти?
— Затваряй си устата! — каза Ксено, без да се обръща.
— Вие биехте ли се? — попита Брута.
Събраните философи възприеха най-различни шокирани и ужасени изражения.
— Да се бием? Ние? Ние сме философи — каза Ибид, шокиран.
— Честна дума, да — каза Ксено.
— Но вие… — започна Брута.
Ксено махна с ръка.
— Ожесточената битка на дебата — рече той.
— Теза плюс антитеза е равно на хистереза — каза Ибид. — Строгото изпитване на вселената. Чукът на интелекта върху наковалнята на фундаменталната истина…
— Млъквай! — каза Ксено. — И какво можем да направим за теб, млади момко?
— Питай ги за богове — подсказа Ом.
— Ъ, искам да разбера за боговете — каза Брута.
Философите се спогледаха.
— Богове? — каза Ксено. — Ние не се занимаваме с богове. Хъ! Останки от старомодна система на вярване, това са те боговете.
От ясното вечерно небе долетя гръмотевичен тътен.
— С изключение на Слепият Айо — Богът на Гръмотевиците — продължи Ксено, като тонът му леко се промени.
Светкавица прониза небето.
— И Кюбал — Богът на Огъня — каза Ксено.
Вихрен вятър разтърси прозорците.
— Флатулус — Богът на Ветровете, и срещу него няма какво да кажем — каза Ксено.
Стрела се материализира от въздуха и се заби в масата точно до ръката му.
— Федекс — Пратеникът на Боговете — един от вечните богове — каза Ксено.
Птица се появи на вратата. Поне смътно приличаше на птица. Беше висока около един фут, в черно и бяло, с наклонен клюн и изражение, което подсказваше, че каквото и да беше, то наистина се ужасява да не би някога да му се случи отново това, което вече му се беше случило.
— Какво е това? — попита Брута.
— Пингвин — каза гласът на Ом в главата му.
— Патина, Богинята на Мъдростта? Една от най-добрите — каза Ксено.
Пингвинът изкряка срещу него и се отдалечи клатушкайки се в тъмнината.
Философите изглежда много се притесниха. После Ибид каза: — Фургал, Богът на Лавините? Къде е линията на вечния сняг?
— На двеста мили оттук — каза някой.
Зачакаха. Нищо не се случи.
— Останка от старомодна система на вярване — каза Ксено.
Стена от вкочаняваща бяла смърт не се появи никъде в Ефеб.
— Най-обикновена лекомислена персонификация на природна сила — каза един от философите на малко по-висок глас. Всички явно се почувстваха доста по-добре по този въпрос.
— Примитивно почитане на природата.
— Пет пари не давам за него.
— Елементарна рационализация на неизвестното.
— Ха! Находчива измислица, плашило, което да държи в страх слабите и глупавите!
Думите сами се надигнаха у Брута. Не можеше да се удържи.
— Винаги ли е толкова студено? — попита той. — По пътя дотук ми се стори много хладно.
Философите всички до един се отдалечиха от Ксено.
— Макар че ако има поне едно-единствено нещо, което може да се каже за Фургал — каза Ксено, — то е, че е много разбран бог. Обича шегите, колкото… и всеки друг.
Той се огледа на всички страни, бързо. След малко философите се отпуснаха и изглежда напълно забравиха Брута.
И едва сега той наистина има време да разгледа стаята. Никога по-рано в живота си не беше виждал кръчма, но това беше точно това. Барът се простираше по едната страна на стаята. Зад него бяха типичните украшения на всеки Ефебиански бар — купчините винени бутилки, полици с амфори, както и веселите картинки с весталки върху табелките на солените фъстъци и козята пастърма, закачени с надеждата, че на света наистина има хора, които с охота ще си купят няколко пакетчета повече от фъстъците, които не искат да си купят, само и само за да гледат картонени цици.
— Какво е всичко това? — прошепна Брута.
— Откъде да знам? — отговори Ом. — Извади ме навън, за да погледна.
