Тиранинът кимна.
— Както желаете — каза той.
— Това е непоносимо! — озъби се Ворбис. — Отнасяте се с нас…
— Много по-добре, отколкото вие бихте се отнесли с нас — мило каза Тиранинът. — Седнете или стойте прав, господине, защото това е Ефеб и всъщност вие можете да се изправите на главата си, ако искате, но не очаквайте от мен да ви повярвам, че ако аз бях дошъл да търся мир във вашата Цитадела, щеше да ми бъде позволено да направя нещо друго, освен да се влача по това, което е останало от корема ми. Седнете или стойте прав, господине, но мълчете. Почти съм свършил.
— Свършил какво? — попита Ворбис.
— Мирния договор — отговори Тиранинът.
— Но ние сме тук, за да обсъдим точно това — каза Ворбис.
— Не — отговори Тиранинът. Гущерът пробяга отново. — Тук сте, за да го подпишете.
Ом пое дълбоко дъх и после се помъкна напред.
Стълбището беше доста стръмно. Той усещаше всяко едно стъпало, докато тупаше по тях, но поне на дъното се приземяваше изправен.
Беше се изгубил, но да се изгубиш в Ефеб беше за предпочитане пред това да се изгубиш в Цитаделата. Поне нямаше очевидни мазета.
Библиотека, библиотека, библиотека…
В Цитаделата имаше библиотека, така беше казал Брута. Беше я описал, така че Ом имаше някаква идея за това какво търси.
В нея трябва да има книга.
Мирните преговори не вървяха добре.
— Вие ни нападнахте! — каза Ворбис.
— Аз бих го нарекъл превантивна отбрана — каза Тиранинът. — Видяхме какво се случи с Истанция, Бетрек и Усхистан.
— Те познаха истината на Ом!
— Да — каза Тиранинът. — Вярваме, че са я познали, в крайна сметка.
— И сега са горди членове на Империята.
— Да — каза Тиранинът. — Вярваме, че са. Но ние искаме да ги запомним такива, каквито бяха. Преди да им изпратите писмата си, които оковават съзнанието на хората във вериги.
— Това насочи краката на хората в правилния път — каза Ворбис.
— Оковаващи писма — каза Тиранинът — Писмото-верига до Ефебианците. Забравете Вашите Богове. Покорете се. Научете се да се Страхувате. Не чупете веригата — последните хора, които направиха това, се събудиха една сутрин и откриха петдесет хиляди въоръжени човека на моравата си.
Ворбис се облегна назад.
— От какво се страхувате? — попита той. — Тук, във вашата пустиня, с вашите… богове? Не е ли точно защото дълбоко в душите си вие знаете, че вашите богове са точно толкова несигурни, колкото и пясъка ви?
— О да — каза Тиранинът. — Знаем това. Това винаги е било точка в тяхна полза. Знаем за пясъка. А вашият Бог е камък, а ние знаем за камъните.
Ом вървеше тромаво по една калдъръмена уличка, като се придържаше колкото може към сянката.
Изглежда имаше много вътрешни дворове. Той се спря на мястото, където уличката свършваше в още един такъв двор.
Чуваха се гласове. Основно се чуваше един глас — сприхав и тънък.
Това беше философът Дидактилос.
Макар и един от най-цитираните и известни философи на всички времена, Дидактилос Ефебианецът никога не постигна уважението на събратята си философи. Те чувстваха, че той не е замесен от философско тесто. Не се къпеше достатъчно често или, казано другояче, изобщо. И философстваше не за тези неща, за които трябва. Освен това, проявяваше интерес към неправилни неща. Опасни неща. Другите философи задаваха въпроси като: Истината Красота Ли Е, И Красотата Истина Ли Е? или: Реалността От Наблюдател Ли Е Създадена? А Дидактилос задаваше известната философска загадка: „Да, Но За Какво В Действителност Става Дума, Тогава, Когато Стигнеш До Същината На Нещата, Искам Да Кажа Наистина!“
Философията му представляваше смесица от три известни школи — Циниците, Стоиците и Епикурейците — и събираше и трите накуп в известната си фраза: „Не можеш да вярваш на никой педераст на по-голямо разстояние от това, на което можеш да го хвърлиш, и нищо не можеш да направиш по въпроса, така че, дай да пийнем. За мен двойно, ако ти плащаш. Благодаря ти. И пакетче фъстъци. Лявата и гърда е почти гола, а? Още две пакетчета, тогава!“
Много хора цитират от известните му „Размишления“:
„Е, добре, това е странен стар свят. Но трябва да се смееш, нали така? Nil Illegitimo Carborundum казвам аз. Експертите не знаят всичко. И все пак докъде щяхме да стигнем, ако всички бяхме еднакви?“
Ом допълзя по-близо до гласа, като стигна чак зад ъгъла на стената, за да погледне в малкия вътрешен двор.
До срещуположната стена имаше много голям варел. Множество разнообразни останки около него — счупена винена амфора, оглозгани кокали, както и няколко навеса и бараки, направени от груби дъски — подсказваха, че това е нечий дом. И това впечатление се подсилваше донякъде от надписа с тебешир върху дъска и закачен на стената над варела.
Той гласеше:
Пред варела един нисък мъж в тога, която трябва някога да е била бяла, също както някога всички континенти трябва да са били едно цяло, риташе друг един, който лежеше на земята.
— Ах, ти, мързелив педал такъв!
По-младият се изправи и седна.
— Честно, Чичо…
— За половин час ме няма и ти заспиваш на работа!
— Каква работа? Не сме имали никаква работа след Г-н Пилокси, фермерът, от миналата седмица чак…
