— Роб е Ефебианска дума. При Ом ние нямаме дума за роб — каза Ворбис.
— И аз така разбрах — каза Тиранинът. — Предполагам, че рибите нямат дума за вода. — Той отново се засмя с плъзгащата се усмивка. — Можете да се възползвате от баните и Библиотеката, разбира се. Има много прекрасни гледки. Вие сте наши гости.
Ворбис наклони глава.
— Моля се — рече той, — един ден вие да сте мой гост.
— И какви гледки ще видя! — каза Тиранинът.
Брута се изправи, като преобърна пейката си и се изчерви още повече от неудобство.
Мислеше: те излъгаха за Брат Мърдък. Те го бяха пребили за една бройка, както казваше Ворбис, а след това го бяха нашибали с пръчка. И Брат Намрод също каза, че е видял тялото, и това беше самата истина. Какво приказват! Хора, които могат да направят такова нещо, заслужават… наказание. Пък и държат роби. Хора, принудени да работят против волята си. Хора, с които се държат като с животни. И самите те даже наричат управника си Тиранин!
И защо нищо от това не е точно каквото изглежда?
Защо не вярвам на нищо от това?
Защо знам, че то не е вярно?
И какво искаше да каже той с това, че рибите нямат дума за вода?
Омнианците бяха полуескортирани, полуотведени обратно до помещенията им.
Нова купа с плодове чакаше на масата в килията на Брута, заедно с още малко риба и филия хляб.
Там беше и един мъж, който бършеше пода.
— Хм — рече Брута. — Ти роб ли си?
— Да, господарю.
— Трябва да е ужасно.
Мъжът се облегна на метлата си.
— Прав сте. Ужасно е. Наистина ужасно. Знаете ли, че имам само един почивен ден в седмицата?
Брута, който никога по-рано не беше чувал думите „почивен ден“, и който така или иначе не беше запознат с това понятие, кимна несигурно.
— Защо не избягаш? — попита той.
— О, правил съм го — отговори робът. — Веднъж избягах в Тсорт. Не ми хареса много. Върнах се. Макар че бягам до Джелибейби за по две седмици всяка зима.
— Връщат ли те обратно? — попита Брута.
— Уф! — възкликна робът. — Не. Мизерна скръндза е тоя Аристократис! Трябва сам да се връщам. Да си уреждам пътуването по кораби и такива ми ти неща.
— Ти се връщаш?
— Да. Хубаво е да ходиш в чужбина, но не би пожелал да живееш там. Както и да е, остават ми само още четири години като роб и после съм свободен. Получаваш избирателен глас, щом си свободен. И трябва да държиш роби. — Погледът му се изцъкли от усилието да си спомни, докато отмяташе нещата на пръсти. — Робите получават храна три пъти на ден, като поне едно от яденетата е с месо. И един почивен ден в седмицата. И двуседмично разрешение за бягство всяка година. И при това не правя пещи, нито вдигам тежки предмети и говоря общопризнати мъдрости само по споразумение.
— Да, но не си свободен — каза Брута, заинтригуван въпреки самия себе си.
— Каква е разликата?
— Ъ… нямаш почивни дни. — Брута се почеса по главата. — И едно ядене по-малко.
— Наистина ли? Тогава мисля, че ще мина и без свобода, много благодаря.
— Ъ… да си виждал някъде тук наоколо една костенурка? — попита Брута.
— Не. А изчистих и под леглото.
— А да си виждал някъде другаде костенурка днес?
— Искаш ли? Хубаво месо има по…
— Не. Не. Всичко е наред…
— Брута!
Беше гласът на Ворбис. Брута забърза през двора и влезе в килията на Ворбис.
— А, Брута.
— Да, господарю?
Ворбис седеше, кръстосал крака на пода, и гледаше в стената.
— Ти си млад човек, който посещава ново място — рече Ворбис. — Без съмнение, има много неща, които искаш да видиш.
— Има ли? — попита Брута. Ворбис пак използваше ексквизиторския глас — равен монотон, глас като ивица тъпа стомана.
— Можеш да ходиш където искаш. Гледай новите неща, Брута. Научи всичко, което можеш. Ти си моите очи и уши. И моята памет. Научи за това място.
— Ъ. Наистина ли, господарю?
— Да не би да съм те впечатлил с употребата на небрежен език, Брута?
— Не, господарю.
— Махай се. Възползвай се. Но да се върнеш до залез слънце.
— Ъ. Дори и Библиотеката? — попита Брута.
— А? Да, Библиотеката. Библиотеката, която имат тук. Разбира се. Претъпкана с безполезно, опасно и зло знание. Виждам го в главата си, Брута. Можеш ли да си представиш?
— Не, Лорд Ворбис.
— Невинността ти е твоята броня, Брута. Не. Разбира се, че можеш да идеш в Библиотеката. Не се страхувам от никакъв ефект върху теб.
— Лорд Ворбис?
— Да?
— Тиранинът каза, че те не са направили почти нищо на Брат Мърдък…
Тишината разгъна безпокойната си дължина.
Ворбис каза:
— Той излъга.
— Да — Брута зачака. Ворбис продължи да гледа в стената. Брута се чудеше какво ли вижда там. Когато стана ясно, че нищо друго няма да стане, той каза: — Благодаря ви.
Той се оттегли заднишком няколко крачки, преди да излезе от стаята, за да може да надникне под дяконовото легло.
Сигурно е в беда, мислеше Брута, докато бързаше из двореца. Всеки иска да яде костенурка.
Опитваше се да погледне навсякъде, като избягваше дрехите на разсъблечените нимфи.
Формално Брута знаеше, че жените имат различна форма от тази на мъжете; той беше напуснал селото си чак когато стана на дванайсет години и дотогава някои от връстниците му вече бяха женени. А и Омнианството насърчаваше ранните женитби като предпазна мярка срещу Греха, макар че всяка дейност, включваща която и да било част от човешката анатомия между врата и коленете, беше повече или по- малко греховна.
Брута съжаляваше, че не е по-добър ученик, за да може да попита Бога си защо това е така.
После откри, че си мечтае Богът му да е по-интелигентен, за да може да му отговори.
Не е пищял за мен, мислеше си той. Сигурен съм, че щях да го чуя. Така че, може би, никой не го готви.
Някакъв роб, който лъскаше една от статуите, го насочи към Библиотеката. Брута затрополи по една пътека между колони.
Когато стигна до вътрешния двор пред Библиотеката, той беше препълнен от философи, всеки от които протягаше врат да види нещо. До слуха на Брута достигна обичайната сприхава караница, която показваше, че протича философска беседа.
