— Разбира се, че е така. Но замислял ли си се някога, че Квизицията може да греши?
— Не, господарю — отговори Брута.
— Но защо не?
— Не знам защо, Господарю Ворбис. Просто никога не съм.
Ворбис седна пред малко писалище, не по-голямо от дъска, която се сгъваше от корпуса.
— И си прав, Брута, — каза той. — Защото Квизицията не може да греши. Нещата могат да бъдат само такива, каквито Бог ги иска. Невъзможно е да си помислиш, че светът би могъл да върви по някакъв друг начин, не е ли така?
Видение на едноока костенурка проблясна за един миг в Брутовото съзнание.
Брута никога не беше могъл да лъже добре. Истината сама по себе си винаги му се беше струвала толкова непонятна, че да усложнява нещата повече от това, не беше по силите му.
— Така ни учи Септатюхът — рече той.
— Където има наказание, там винаги има и престъпление — рече Ворбис. — Понякога престъплението следва наказанието, което само идва да докаже прозрението на Великия Бог.
— Точно това казваше и баба ми — автоматично каза Брута.
— Наистина ли? Бих искал да науча повече за тази страхотна дама.
— Тя имаше навика да ме напердашва всяка сутрин, защото аз непременно ще направя нещо, за да го заслужа, през деня — каза Брута.
— Абсолютно съвършено разбиране на природата на човечеството — каза Ворбис, подпрял брадичка на едната си ръка. — Да не беше несъвършенството на пола ѝ, звучи така, като че ли от нея би станал отличен инквизитор.
Брута кимна. О, да. Да, наистина.
— А сега — каза Ворбис, без да променя тона си, — разкажи ми какво видя в пустинята.
— Ъ. Видях шест проблясъка. После пауза от около пет удара на сърцето. После осем проблясъка. И още една пауза. И два проблясъка.
Ворбис кимна замислено.
— Три четвърти — каза той. — Хвала на Великия Бог. Той е моят жезъл и водач през трудните места. А ти можеш да вървиш.
Брута не беше очаквал да му кажат какво са означавали проблясъците, а и нямаше да попита. Квизицията задаваше въпросите. С това беше известна.
На следващия ден корабът заобиколи някакъв нос и заливът на Ефеб вече беше пред него, а градът — едно бяло петно на хоризонта, което времето и пространството превърнаха в разлив от ослепително бели къщи, плъзнал нагоре по скалата.
Изглежда, че представляваше значителен интерес за Сержант Симони. Брута не беше разменил и дума с него. Сприятеляването между духовенството и войниците не се поощряваше; сред войниците съществуваше определена склонност към нечестивост…
Брута, оставен отново сам да се оправя, както може, докато екипажът се приготвяше да навлезе в пристанището, наблюдаваше внимателно войника.
Повечето войници бяха малко немарливи и по принцип груби с нисшето духовенство. Симони беше различен. Като оставим всичко настрана, той блестеше. Нагръдникът му ослепяваше очите. Кожата му изглеждаше прежулена.
Сержантът стоеше на носа и гледаше втренчено, докато градът се приближаваше все по-наблизо. Необичайно беше да го видиш много надалеч от Ворбис. Където и да беше Ворбис, там беше и сержантът, с ръка на сабята, и с очи, изучаващи внимателно заобикалящия го пейзаж за… какво?
И винаги мълчание, освен когато му говореха. Брута се опита да бъде дружелюбен.
— Изглежда много… бяло, нали? — рече той. — Градът. Много е бял. Сержант Симони?
Сержантът се обърна бавно и се втренчи в Брута.
Погледът на Ворбис беше ужасяващ. Ворбис виждаше през главата на човек, чак до греховете най- вътре, почти без да се интересува от него, освен като средство за греховете му. Но погледът на Симони представляваше чиста, най-обикновена омраза.
Брута отстъпи назад.
— О! Съжалявам — промърмори той. Отдалечи се мрачно към тъпия край и се опита да стои настрани от пътя на войника.
Както и да е, имаше още войници, много скоро…
Ефебианците ги очакваха. Войници бяха строени от двете страни на кея и държаха оръжието си по начин, който беше точно на границата да се възприеме като директна обида. А бяха и много.
Брута се влачеше с групата, а гласът на костенурката напомняше за себе си в главата му.
— Та значи Ефебианците искат мир, така ли? — говореше Ом. — Не ми изглежда да е така. Не ми изглежда, сякаш ще говорим от позиция на силата с разгромен противник. Изглежда ми сякаш ние сме изяли пердаха и не искаме да отнесем повече. Изглежда сякаш ние молим за мир. Така ми изглежда на мен.
— В Цитаделата всички говореха, че е била величествена победа — каза Брута. Установи, че сега вече можеше да говори почти без да си мърда устните; Ом сякаш успяваше да улови думите му в момента, в който те достигаха до гласните му струни.
Пред него Симони следваше дякона по петите, като зяпаше подозрително всеки Ефебиански страж.
— Смешна работа — каза Ом. — Победителите никога не говорят за величествени победи. Това е защото тъкмо те са хората, които виждат какво представлява бойното поле след това. Само победените имат величествени победи.
Брута не знаеше какво да отговори.
— Това не прозвуча като божествено изказване — рискува той.
— Това е от мозъка на костенурката.
— Какво?
— Нищо ли не знаеш? Телата не са само удобни неща, в които да държиш мозъка си. Формата ти се отразява и върху начина ти на мислене. Всичко е в морфологията, която е навсякъде наоколо.
— Какво?
Ом въздъхна.
— Ако не се концентрирам, мисля като костенурка!
— Какво? Искаш да кажеш бавно?
— Не! Костенурките са цинични. Те винаги очакват най-лошото.
— Защо?
— Не знам. Защото често им се случва, предполагам.
Брута оглеждаше Ефеб. Стражи с шлемове, украсени с пера, които приличаха на подивели конски опашки, маршируваха от двете страни на колоната. Няколко Ефебиански граждани наблюдаваха безцелно отстрани на пътя. Те изглеждаха учудващо като хората у дома, а съвсем не като демони на два крака.
— Те са хора — рече той.
— Всички отличителни черти за сравнителна антропология.
— Брат Намрод казваше, че Ефебианците ядат човешко месо — каза Брута. — Той не би излъгал.
Едно момченце замислено погледна Брута, докато изследваше недрата на ноздрата си. Ако беше демон в човешки вид, то тогава беше изключително добър актьор.
На интервали по пътя от доковете имаше бели каменни статуи. Брута никога по-рано не беше виждал статуи. С изключение на статуите на СептАрхите, разбира се, но това беше друго нещо.
— Какви са тези?
— Ами, онзи, тантурестият с тогата, е Тувелпит, Богът на Виното. Викат му Смимто в Тсорт. А, тази широката, с прическата, е Астория, Богиня на Любовта. Пълно куку. Онзи, грозният, е Офлър — Богът Крокодил. Не е тукашен. По произход е Клачианец, но Ефебианците чули за него и решили, че това е много добра идея. Забележи зъбите. Хубави зъби. Хубави зъби. А оня със змиевидната прическа е…
— Говориш за тях, като че ли са истински — каза Брута.
