шепнеше: Не. Трябва. Ако искаш отново да си там горе. Той е глупав, безобиден и няма и капка амбиция в голямото си, отпуснато тяло. Ето това е нещото, с което трябва да работиш…
Божествената част казваше: Ворбис щеше да е по-добре. Бъди рационален. Съзнание като неговото би направило всичко!
Той ме обърна по гръб!
Не, той обърна една костенурка по гръб.
Да. Мен.
Не. Ти си бог.
Да, но продължително време във формата на костенурка.
Ако знаеше, че си бог…
Но Ом си спомни съсредоточеното изражение на Ворбис, в чифт сини очи пред един мозък, непроницаем като желязна топка. Той никога по-рано не беше виждал така оформено съзнание у нищо, което ходи на два крака. Това беше някой, който най-вероятно би обърнал един бог по гръб, само за да види какво ще се случи. Някой, който би преобърнал и вселената, без да се замисли за последствията, само заради едното знание какво ще се случи, когато вселената е пльосната по гръб…
Но това, с което той трябваше да работи, беше Брута, със съзнание проницателно, колкото захарна целувка. Но ако Брута откриеше, че…
Или ако умреше…
— Как се чувстваш? — попита Ом.
— Болен.
— Свий се под платната още малко — рече Ом. — Нали не искаш да настинеш.
Трябва да има някой друг, мислеше си той. Не може да е само той, който… останалата част от мисълта беше толкова ужасна, че той се опита да я изхвърли от съзнанието си, но не успя.
… не може да е той единственият, който вярна в мен.
Наистина в мен. Не в чифт златни рога. Не в някакво си голямо здание. Не в ужаса от нажеженото желязо и ножовете. Не в съблюдаването на храмовите задължения, защото всички останали го правят.
Просто във факта, че Великият Бог Ом наистина съществува.
А сега се е замесил с най-неприятното съзнание, което някога е виждал, някой, който убива хора, само за да види дали умират. Човекът тип орел, ако някога е съществувал такъв…
Ом усети мънкане.
Брута лежеше с лице върху палубата.
— Какво правиш? — попита Ом.
Брута обърна глава.
— Моля се.
— Това е добре. За какво?
— Ти не знаеш?
— Ох!
Ако Брута умре…
Костенурката потрепери от страх в черупката си. Ако Брута умреше, тогава тя вече чуваше в ушите на съзнанието си свистенето на вятъра в дълбоките горещи места на пустинята.
Където отиваха малките богове.
Откъде идват боговете? Къде отиват?
Известен опит да се отговори на тези въпроси беше направен от религиозния философ Кууми от Смейл в книгата му Ego Video Liber Deorum, което се превежда на нормален език най-общо като „Боговете: Наръчник на Откривателя“.
Хората казваха, че трябва да има Върховно Божество, защото как иначе щеше да съществува вселената, а?
И, разбира се, съвсем ясно беше, че трябва да има Върховно Божество, казваше Кууми. Но тъй като вселената беше голяма каша, очевидно беше, че Върховното Божество всъщност не се е справило със задачата. Ако се беше справило, то щеше, бидейки Върховно, да свърши много по-добра работа, с много повече вложена мисъл, да вземем напосоки един пример, в неща като конструкцията на обикновената ноздра. Или пък, казано другояче, съществуването на лошо сглобен часовник доказваше съществуването на сляп часовникар. Човек само трябваше да се огледа да види, че има място за подобрения практически навсякъде.
Това подсказваше, че Вселената вероятно е била сглобена набързо от някой от подчинените, докато Върховното Божество не е гледало, по същия начин, както протоколите на Момчешката Скаутска Организация се правят върху офисна фотокопирна техника из цялата страна.
Така че, разсъждаваше Кууми, не беше много добра идея да адресираш молбите си до Върховното Божество. Това само щеше да привлече вниманието му и да създаде, може би, неприятности.
Освен това, изглежда наоколо имаше много по-дребни богове. Теорията на Кууми беше, че боговете се раждат, растат и се развиват, защото вярват в тях. Вярата сама по себе си е храната на боговете. Първоначално, когато човечеството е живяло на малки, примитивни племена, са съществували може би милиони богове. Сега те вече бяха само няколко много важни бога — местните богове на гръмотевиците и любовта, например, явно се бяха слели като две петна живак, заедно със сливането на малките, примитивни племена и с превръщането им в огромни, мощни примитивни племена с по-осъвършенствани оръжия. Но всеки бог можеше да се присъедини. Всеки бог можеше да започне малък. Всеки бог можеше да порасне на ръст, щом се увеличаха вярващите в него. И да намалее, когато те намалееха. Беше като голяма игра на стълби и змии.
Боговете обичаха игрите, стига да печелят.
Теорията на Кууми се базираше основно на добрата, стара Гностична ерес, която притежава склонността да се появява навсякъде из мултивселената винаги, когато хората се изправят на два крака и се замислят за две минути, макар че шокът от внезапната височина ще рече, че мисленето е малко немощно. Но това разстройва свещениците, които обичат да изразяват неудоволствието си по традиционните начини.
Когато Омнианската църква разбра за Кууми, те го изложиха на показ във всеки град в границите на Църковната империя, за да демонстрират съществените недостатъци в аргументацията му.
Градовете бяха много, така че трябвате да го нарежат на доста малки парчета.
Дрипави облаци раздираха небето. Платната скърцаха на засилващия се вятър, а Ом чуваше виковете на моряците, които се опитваха да избягат от бурята.
Щеше да е голяма буря, дори и по морските стандарти. Вълните завършваха с бяла корона от вода.
Брута хъркаше в гнезденцето си.
Ом слушаше моряците. Това не бяха хора, които си служат със софистика. Някой беше убил морска свиня и всички знаеха какво означава това. Означаваше, че ще има буря. Означаваше, че корабът ще потъне. Това беше обикновена причинно-следствена връзка. Беше по-лошо и от жени на борда. Беше по- лошо и от албатроси.
Ом се зачуди дали костенурките могат да плуват. Морските костенурки могат, в това беше напълно убеден. Но онези копелета имаха черупката за тая работа.
Щеше да е твърде много Да иска (дори и ако един бог има от кого да иска) от тяло, конструирано да се търкаля из сухата пустош, да има някакви хидродинамични свойства, различни от онези, необходими да потъне на дъното.
Е добре. Край на това. Той все още беше бог. Имаше права.
Той се плъзна по едно намотано въже и внимателно допълзя до края на люлеещата се палуба, като вклини черупката си срещу един стълб, за да може да погледне долу в мътната вода.
Тогава той заговори с глас, нечут за никой смъртен.
Известно време нищо не се случи. После една вълна се издигна по-високо от останалите и докато се издигаше, промени формата си. Водата се изля нагоре, пълнейки невидим калъп; беше хуманоид, но
