— Как е там вътре? — попита Брута.
Ще трополя тук като грахово зърно в тенджера — недоволно измърмори костенурката.
— Мога да сложа вътре още малко слама. И виж, имам и тези неща тук.
Купчина зеленчуци се изсипа върху главата на Ом.
— От кухнята — рече Брута. — Обелки и зеле. Откраднах ги — добави той, — но пък си помислих, че щом го правя за теб, значи не може да е кражба.
Вонята на полуразвалените листа подсказа недвусмислено, че Брута е извършил престъплението си, когато зеленчуците са били на половина път към бунището, но Ом не го каза. Не сега.
— Хубаво — измънка той.
Трябва да има и други — казваше си той. Непременно. Някъде из страната. Това място е твърде изтънчено. Но… всички онези поклонници пред Храма. Те не бяха просто селяни, те бяха най-преданите. Цели села се събираха накуп, за да изпратят един човек, който да донесе молбите на много. Но не беше видял пламъка. Имаше страх и ужас, копнеж и надежда. Всички тези емоции имаха свой аромат. Но пламъкът го нямаше.
Орелът го беше пуснал близо до Брута. Беше се… събудил. Смътно си спомняше цялото това време като костенурка. А сега си спомняше, че е бил бог. На какво разстояние от Брута ще може да си спомня още? Една миля? Десет мили? Какво щеше да бъде… да усеща как знанието се изцежда, смалява се назад в едно нищо и никакво нисше влечуго? Може би ще остане една част от него, която ще помни винаги, безпомощно…
Той потрепери.
Понастоящем Ом беше в една захлупена кошница, преметната през рамото на Брута. Даже в най-добрия случай не би било удобно, а освен това сега тя се разклащате от време на време, докато Брута стъпваше тежко в предутринния хлад.
След малко пристигнаха някои от конярите на Цитаделата, с коне. Брута беше обект на няколко странни погледа. Той се усмихваше на всички. Така изглежда беше най-добре.
Започна да огладнява, но не посмя да напусне поста си. Бяха му казали да седи тук. Но след известно време някакъв шум иззад ъгъла го накара да се промъкне боязливо няколко метра и да погледне какво става.
Дворът беше U-образен, около едно крило от постройки на Цитаделата, и зад ъгъла изглеждаше сякаш друга група също се готви да тръгне.
Брута знаеше за камилите. В бабиното му село беше имало няколко. Тук сякаш имаше стотици, които обаче плачеха като лошо смазани помни и миришеха като хиляда влажни килима. Мъже в джелиба се движеха между тях и от време на време ги удряха с пръчки, което е общоприетият начин да се отнасяш с камили.
Брута се приближи до най-близкото животно. Някакъв мъж привързваше бутилки с вода около гърбицата ѝ.
— Добро утро, братко — рече Брута.
— Върви на майната си — отвърна мъжът, без да поглежда назад.
— Пророкът Абис ни учи (гл. XXV, стих 6): „Горко му, който осквернява устата си с ругатни, защото думите му ще бъдат като прах“ — рече Брута.
— Наистина ли? Е, тогава и той може да върви на майната си — отвърна мъжът разговорчиво.
Брута се поколеба. Формално погледнато, разбира се, човекът си беше запазил моментално преминаването през хиляда ада, както и месец-два от вниманието на Квизицията, но сега Брута видя, че той е член на Божествения Легион; под пустинните дрехи се виждаше полускрита сабя.
А човек трябваше да прави специални отстъпки за легионерите, така както правеше за инквизиторите. Техният често пъти близък контакт с безбожниците повлияваше съзнанието им и поставяте душите им в смъртна опасност. Брута реши да бъде великодушен.
— И къде отиваш с всички тези камили в това прекрасно утро, братко?
Войникът затегна ремък.
— Най-вероятно в ада — рече той, като се ухили гадно. — Точно след теб.
— Наистина ли? Според словата на Пророк Ишкибъл, на човек не му трябва камила, за да стигне до ада, нещо повече, не му трябва нито кон, нито муле; човек може да стигне до ада яхнал собствения си език — каза Брута, като допусна само нотка неодобрение да се прокрадне в гласа му.
— А дали някой стар пророк не казва нещо за любопитни копелета, които отнасят по един зад врата? — попита войникът.
— „Горко му, който вдига ръка върху свой брат и се отнася с него като с Неверник“ — рече Брута. — Това е Оссори, Божи Заповеди XI, стих 16.
— „Чупка и забрави, че някога си ни виждал, иначе наистина ще загазиш, приятел“. Сержант Актар, глава I, стих 1 — каза войникът.
Брута сбърчи вежди. Не можеше да си спомни този.
— Махай се — каза гласът на Бог в главата му. — Не ти трябват неприятности.
— Надявам се пътуването ви да е приятно — учтиво каза Брута. — Каквато и да е посоката.
Той се отдалечи и се насочи към портата.
— Ето един човек, който ще трябва да прекара известно време в изправителните адове, ако питат мен — рече той. Богът не каза нищо.
Групата за пътуването до Ефиб вече започваше да се събира. Брута застана мирно и се опитваше да не пречи на никого. Видя десетина конни войници, но за разлика от яздещите камилите, тези бяха облечени в ярко излъсканите ризници и черни и жълти наметала, които Легионерите обикновено носеха само в специални случаи. Брута си помисли, че изглеждат много внушително.
Най-накрая един от конярите се приближи до него.
— Какво правиш тук, послушнико? — попита той.
— Заминавам за Ефеб — отвърна Брута.
Мъжът го погледна страшно, след което се ухили.
— Ти? Ти даже не си ръкоположен! Ти ли заминаваш за Ефеб?
— Да.
— И какво те кара да мислиш така?
— Защото аз така му казах — каза гласът на Ворбис, зад мъжа. — И ето го него, изцяло покорен на волята ми.
Брута виждаше добре лицето на мъжа. Промяната в изражението му беше сякаш гледаш как мазно петно се движи през езеро. След което конярът се обърна така, сякаш краката му бяха заковани за диск.
— Господарю мой, Ворбис — мазно рече той.
— А сега той ще има нужда от кон — рече Ворбис.
Лицето на коняра беше жълто от ужас.
— С удоволствие. Най-добрия в коню…
— Моят приятел Брута е смирен слуга на бога Ом — каза Ворбис. — Той ще иска само едно муле, не се съмнявам в това. Нали така, Брута?
— Аз… аз не знам да яздя, господарю — отвърна Брута.
— Всеки човек може да се качи на муле — каза Ворбис. — Често много пъти за кратко разстояние. А сега, струва ми се, май всички сме тук?
Той повдигна вежда към сержанта от стражата, който отдаде чест.
— Чакаме Генерал Фри’ит, господарю — рече той.
— А! Сержант Симони, нали?
Ворбис имаше ужасна памет за имена. Той познаваше всички.
Сержантът пребледня леко, след което отривисто отдаде чест.
— Да! Сър!
— Ще минем и без Генерал Фри’ит — каза Ворбис.
Н-то от думата „Но“ се оформи на устните на сержанта и умря там.
