— Генерал Фри’ит има друга работа — каза Ворбис. — Изключително важна и неотложна работа. Която само той може да свърши.
Фри’ит отвори очи в сивота.
Той виждаше стаята наоколо, но съвсем слабо, като последователност от ръбове във въздуха.
Сабята…
Беше изпуснал сабята, но може би щеше да успее да я намери отново. Пристъпи напред, но усети леко съпротивление около глезените си и погледна надолу.
Сабята беше там. Но пръстите му минаха през нея. Чувстваше се така, като че ли е пиян, но знаеше, че не е. Даже не беше и трезвен. Той беше… внезапно съзнанието му се проясни.
Обърна се и погледна нещото, което за кратко го беше спряло.
— Ох! — рече той.
— ДОБРО УТРО.
— Ох.
— ПЪРВОНАЧАЛНО ИМА МАЛКО ОБЪРКВАНЕ, МОЖЕ ДА СЕ ОЧАКВА.
За свой ужас Фри’ит видя високата черна фигура да прекрачва през сивата стена.
— Чакай!
Череп, покрит с черна качулка, се подаде откъм стената.
— ДА?
— Ти си Смърт5, нали?
— ТАКА Е.
Фри’ит събра каквото беше останало от достойнството си.
— Аз те познавам — рече той. — Изправял съм се много пъти пред теб.
Смърт го изгледа продължително.
— НЕ, НЕ СИ.
— Уверявам те…
— ИЗПРАВЯЛ СИ СЕ ПРЕД ХОРА. АКО СЕ БЕШЕ ИЗПРАВИЛ ПРЕД МЕН, УВЕРЯВАМ ТЕ… ЩЕШЕ ДА РАЗБЕРЕШ.
— Но какво ще стане сега с мен?
Смърт сви рамене.
— НЕ ЗНАЕШ ЛИ? — попита той и изчезна.
— Чакай!
Фри’ит се втурна към стената и за своя изненада откри, че тя не го спира. Сега той беше отвън, в празния коридор. Смърт беше изчезнал.
И тогава осъзна, че това не е коридорът, които си спомня, със сенките и грапавия пясък под краката.
Онзи коридор нямаше светлина на края, която да го притегля, както магнитът привлича металната стружка.
Човек не може да отложи неизбежното. Защото, рано или късно човек стига до мястото, където неизбежното просто седи и го чака.
И това беше то.
Фри’ит прекрачи светлината и се озова в пустия. Небето беше тъмно и обсипано с големи звезди, но черният пясък, който се простираше чак в далечината, беше ярко осветен въпреки това.
Пустиня. След смъртта — пустиня. Пустинята. Никакви адове, засега. Може би имаше надежда.
Спомни си една песен от детството. Нещо необичайно — не беше за тупаник. Никого не тъпчеха с крака. Не беше за Ом, страшен в яростта Си. Беше простичка, малка домашна песничка, ужасяваща с обикновеното си, жалко повторение.
„Трябва да минеш самотна пустиня…“
— Къде е това място? — дрезгаво попита той.
— ТОВА НЕ Е МЯСТО — каза Смърт.
„Трябва да я минеш сам-самин…“
— Какво има на края на пустинята?
— СЪД.
„Няма кой да я мине вместо теб…“
Фри’ит се вгледа в безкрайния, еднообразен пейзаж.
— И трябва да я мина сам? — прошепна той. — Но песента казва, че това е ужасната пустиня…
— ДА? А СЕГА, БИ ЛИ МЕ ИЗВИНИЛ…
Смърт изчезна.
Фри’ит пое дълбоко дъх, единствено само по навик. Може би щеше да успее да намери няколко скали там някъде. Една малка скала, която да хване в ръка, и една голяма, зад която да се скрие, докато чака Ворбис…
Тази мисъл също беше по навик. Отмъщение?
Тук?
Той се усмихна.
Бъди разумен, човече. Ти беше войн. Това е пустия. На времето си ти прекоси немалко.
Оцеляваш, като научаваш повече за тях. Цели племена знаят как да живеят и в най-лошите пустини. Ближат водата от сенчестата страна на дюните и други такива неща… Те си мислят, че това е вкъщи. Пусни ги в зеленчукова градина и ще решат, че си луд.
Споменът се прокрадна в него: ти мислиш, че това е пустиня. А сега, помисли ясно…
Тук нямаше лъжи. Всички заблуди изчезваха. Това е, което се случва във всички пустини. Оставащ само ти и това, в което вярваш.
В какво съм вярвал винаги?
Че като цяло, в общи линии, ако човек живее както трябва, не съгласно думите на някакви си свещеници, а съгласно това, което му се струва почтено и честно вътре, в душата му, тогава най-накрая, малко или много, всичко ще се нареди добре.
Това не можеше да се изпише на знаме. Но сега вече пустинята изглеждаше по-добре.
И Фри’ит тръгна.
Мулето беше малко, а Брута имаше дълги крака; ако се беше опитал, можеше да остане прав, а мулето спокойно да изприпка изпод него.
Редът на процесията не беше такъв, както някой би очаквал. Сержант Симони и войниците му яздеха напред, от двете страни на пътя.
Следваха ги прислужниците, псалтите и по-нисшите духовници. Ворбис яздеше най-отзад, където ексквизиторът яздеше по право, като овчар, който наглежда стадото си.
Брута яздеше с него. Това беше чест, която би предпочел да избегне. Брута беше един от хората, които могат да се изпотят даже и в мразовит ден и сега прахът се стелеше по него като песъчлива кожа. Но Ворбис изглежда се развеселяваше от компанията му. От време на време той му задаваше въпроси:
— Колко мили сме изминали, Брута?
— Четири мили и седем естадо, господарю.
— Но откъде знаеш?
Това беше въпрос, на който не можеше да отговори. Откъде знаеше, че небето е синьо? Това беше просто нещо в главата му. Не можеш да мислиш за това как мислиш. Това беше като да отвориш кутия с лост, който е вътре.
— А колко време продължава пътуването ни?
— Малко повече от седемдесет и девет минути.
Ворбис се засмя. Брута се зачуди защо. Загадката не беше в това защо той помни, а защо всички останали явно забравяха.
— Родителите ти също ли притежаваха тази забележителна способност?
Настъпи мълчание.
