истинско наистина. Може да има малко болка, но това няма значение. Не, ако то осигурява по-малко време в адовете след смъртта.
— Но ако ексквизиторите сгрешат? — попита костенурката.
— Те не могат да грешат — отвърна Брута. — Тях ги води ръката на… твоята ръка… предния ти крак искам да кажа, лапата ти — смутолеви той.
Костенурката премига с единственото си око.
Спомни си жегата на слънцето, безпомощността и едно лице, което го наблюдава не с жестокост, а по- лошо — с интерес. Някой, който наблюдава как някой умира само за да види колко дълго ще продължи това. Където и да е, той щеше да запомни това лице. И съзнанието зад него — онази стоманена топка съзнание.
— Но я си представи, че нещо се обърка — настояваше той.
— Хич не ме бива в теологията — каза Брута. — Но заветът на Оссори е много ясен по този въпрос. Те трябва да са направили нещо, иначе ти в мъдростта си не би насочил Квизицията към тях.
— Така ли? — рече Ом, като продължаваше да мисли за онова лице. — Вината си е тяхна, че ги измъчват. Наистина ли съм казал това?
— „Съдят ни приживе, както и в смъртта“ … Оссори III, глава VI, стих 56. Баба ми казваше, че когато хората умрат, те се изправят пред теб, трябва да преминат една ужасна пустиня и ти претегляш сърцата им на някакви везни — рече Брута. — И ако тежат по-малко от перце, адът им се разминава.
— Боже мой Аз — рече костенурката. И добави: — А минавало ли ти е през ума, момче, че може и да не мога да направя това и че може да съм тук долу и да се размотавам наоколо с черупка отгоре си?
— Ти би могъл да направиш всичко, което пожелаеш — отговори Брута.
Ом вдигна поглед към Брута.
Той наистина вярва, помисли си. Не знае как да лъже.
Силата на Брутовата вяра гореше в него като пламък.
И тогава истината удари Ом както земята удря костенурките, след връхлитането на орлите.
— Трябва да ме вземеш в този Ефеб — настойчиво каза той.
— Ще направя, каквото поискаш — отговори Брута. — Да не би да го смажеш с копито и пламък?
— Може би, може би — отвърна Ом. — Но трябва да ме вземеш. — Опитваше се да запази най- съкровените си мисли спокойни, да не би Брута да ги чуе. Не ме изоставяй!
— Но ти би могъл да стигнеш там много по-бързо, ако те оставя — каза Брута. — Много са зли в Ефеб. Колкото по-скоро бъде прочистен, толкова по-добре. Можеш да престанеш да си костенурка и да отлетиш дотам като горящ вятър и да накажеш града.
Горящ вятър, помисли си Ом. А костенурката си помисли за безмълвната пустош на дълбоката пустиня, както и за чуруликането и въздишките на боговете, които бяха умрели и се бяха превърнали в прости джини и гласове във въздуха.
Богове, в които никой повече не вярваше.
Нито един човек дори. А един беше достатъчно.
Богове, които бяха забравени.
А нещата около Брутовия пламък на вярата стояха така: в цялата Цитадела, през всичкото това време, това беше единственият, когото Бог беше открил.
Фри’ит опитваше да се моли.
Не беше го правил отдавна.
Е, разбира се, всеки ден казваше осемте задължителни молитви, но в пъкъла на окаяната нощ той знаеше истинската им същност. Навик. Време за размисъл, може би. И начин за отмерване на времето.
Чудеше се дали някога изобщо се е молил, дали някога е отворил сърцето и съзнанието си за нещо там, отвън или горе. Трябва да го е правил, нали така? Може би, когато беше млад. Дори не можеше да си спомни това. Кръвта беше измила спомените.
Вината беше негова. Трябваше да е негова. Беше ходил в Ефеб и по-рано и дори беше харесал града от бял мрамор върху скала над синьото Кръгло Море. Беше посещавал и Джелибейби — онези луди в малката им речна долина, които вярваха в богове със смешни глави и които слагаха умрелите в пирамиди. Беше ходил даже в далечния Анкх-Морпорк, отвъд морето, където са готови да почитат абсолютно всеки бог или богиня, стига той или тя да имат пари. Да, Анкх-Морпорк — където беше претъпкано с улици с богове, притиснати един до друг като колода карти. И никой от тях не искаше да подпали никой друг, или поне не повече, отколкото беше обичайно за Анкх-Морпорк. Те просто искаха да ги оставят на мира, така че всеки сам да иде в рая или ада, както намери за най-добре.
Пък и беше пил твърде много тази вечер, от един таен склад за вино, откриването на който би го изпратило в машината на инквизиторите за по-малко от десет минути.
Да, това можеше да се каже за стария Ворбис. Някога Квизицията беше подкупна, но сега вече не. Главният ексквизитор се беше върнал назад към основните принципи. Сега беше времето на демокрацията на острите ножове. Всъщност, по-хубаво от това. Преследването на ереста се съблюдаваше дори още по- енергично сред висшите нива на Църквата. Ворбис беше достатъчно ясен: колкото по-високо по дървото, толкова по-безжалостно ще играе брадвата.
Дайте ми онази старовремска религия…
Той стисна отново очи, но единствено, което виждаше бяха рогата на храма, или откъслечни предположения за бъдещото клане или… лицето на Ворбис.
Беше му харесал онзи бял град.
Дори робите там бяха доволни. Съществуваха правила за робите. Имаше неща, които не можещ да направиш на един роб. Робите имаха цена.
Там беше научил за Костенурката. Всичко имаше логика. Беше си помислил: звучи правилно. Има логика. Но с логика или без, тази мисъл го изпращаше в ада.
Ворбис знаеше за него. Нямаше начин да не знае. Навсякъде имаше шпиони. Сашо беше помогнал доста. Колко беше измъкнал от него Ворбис? Беше ли казал всичко, което знае?
Естествено, че ще каже всичко, което знае…
Нещо прониза внезапно Фри’ит.
Погледна към сабята си, която висеше на стената.
И защо не? В края на краищата, щеше да прекара цялата вечност в хиляди адове…
Знанието беше свобода, донякъде. Щом като най-малкото, което могат да ти направят, е всичко, тогава това, което най-много могат да ти направят, изведнъж беше лишено от всякакъв ужас. Ако щяха да го сварят като агне, тогава можеха да го изпекат и като овца.
Олюлявайки се, той се изправи на крака и, след няколко опита, успя да свали портупея от стената. Покоите на Ворбис не бяха много далеч, ако успееше да се справи със стъпалата. Един удар, това беше всичко, което трябвате да направи. Можеше да съсече Ворбис без никаква трудност. И може би… може би след това нямаше да се случи нищо. Имаше и други, които се чувстваха като него… някъде. Или, както и да е, можеше да слезе в конюшнята и докато се съмне да се е измъкнал вече надалеч, да е стигнал в Ефиб, може би, да е прекосил пустинята…
Той стигна до вратата и затърси ръчката.
Тя се завъртя от само себе си.
Фри’ит залитна назад в мига, в който вратата се отвори навътре.
Там стоеше Ворбис. На треперливата светлина на газената лампа лицето му изразяваше учтива загриженост.
— Извинете ме за късния час, господарю мой, — каза той. — Но си помислих, че трябва да поговорим. За утре.
Сабята издрънча от ръката на Фри’ит.
Ворбис се наведе напред.
— Нещо не е наред ли, братко? — попита той.
Той се усмихна и влезе в стаята. Двама закачулени инквизитори се вмъкнаха след него.
— Братко — повтори Ворбис. И затвори вратата.
