— Кого го е Грижа? А сега… ме измъкни оттук.
Сега вече никой не му обръщаше никакво внимание. Всички наблюдаваха процесията. Дори самото наблюдаване на процесията беше свещен акт. Брута коленичи на земята и се взря в резбата около основата на статуята.
Едно мънистено око отвърна гневно на погледа му.
— Как стигна дотук?
— Стана набързо — рече костенурката. — Казвам ти, когато си възвърна старата форма, ще има значително префасониране на орлите.
— Какво се опитва да ти направи орелът? — попита Брута.
— Иска да ме отнесе в гнездото си и да ми сервира вечеря — сопна му се костенурката. — Ти какво мислиш, че е искал да направи?
Последва кратка пауза, в която тя обмисляше безполезността на сарказма в присъствието на Брута — беше като да замеряш замък със захарни целувки.
— Иска да ме изяде — търпеливо обясни тя.
— Но ти си костенурка!
— Аз съм твоят Бог!
— Да, но сега си във формата на костенурка. С черупка отгоре, това имам предвид.
— Това не притеснява орлите — мрачно каза костенурката. — Те те хващат, вдигат те на височина няколкостотин стъпки и после… те пускат.
— Ърргх.
— Не. То е по-скоро като… внезапно пукване… пръсване. Ти как си помисли, че съм влязъл тук вътре.
— Била си пусната? Но…
— Приземих се върху купчина лайна в градината ти. Това е то — орли! Цялото място построено от камък, застлано с камък върху камък, и те да не улучат.
— Имала си късмет. Шанс едно на милион — каза Брута.
— Никога не съм имал такива проблеми, когато бях бик. Орлите, които могат да вдигнат бик, можеш да ги преброиш на пръстите на едната си глава. Както и да е — каза костенурката, — тук има по-лошо и от орлите. Има…
— Има хубаво месо по тия животинки, тъй да знаеш — каза един глас зад гърба на Брута.
Той се изправи виновно, с костенурка в ръка.
— О, здравейте, г-н Дхблах — каза той.
Всеки в града познаваше Дхблах „Сам-Си-Отсичам-Ръката“, доставчик на подозрително нови свети мощи, на подозрително стари гранясали бонбони на пръчка, твърди смокини и фурми с отдавна изтекъл срок на годност. Той беше нещо като природна сила, също като вятъра. Никой не знаеше откъде идва и къде отива нощем. Но той беше там всяка сутрин и продаваше лепкави неща на поклонниците. И в това свещениците смятаха, че е късметът му, тъй като повечето поклонници идваха за първи път и, следователно им липсваше едно съществено нещо, от което човек се нуждае във взаимоотношенията си с Дхблах, а именно — да си е имал работа с него и преди. Гледката на някой на Мястото, който се опитва да си разлепи челюстите с достойнство, беше достатъчно позната. Много предани поклонници, след хиляди мили опасно пътуване биваха принудени да отправят молбата си към Бог на езика на глухонемите.
— Какво ще кажете за малко шербет за десерт? — попита с надежда Дхблах. — Само един цент чашата, а с това сам си отсичам ръката.
— Кои е тоя глупак? — попита Ом.
— Няма да я ям — бързо отвърна Брута.
— Какво, да не я учиш да прави номера тогава? — весело попита Дхблах. — Да гледа през пръстени и такива неща?
— Разкарай го — рече Ом. — Фрасни го по главата хайде де, и наръгай тялото зад статуята.
— Затваряй си устата — каза Брута, който отново започваше да изпитва проблемите, които възникват когато човек говори с някой, когото никой друг не може да чуе.
— Няма нужда да се държиш така — рече Дхблах.
— Не говорех на теб — отвърна Брута.
— Говореше на костенурката, така ли? — рече Дхблах. Брута придоби виновно изражение.
— Собствената ми майка си говореше с един лалугер — продължи Дхблах. — Животинките винаги много помагат в моменти на стрес. Е, и в моменти на глад, разбира се.
— Този човек не е честен — каза Ом. — Чета го по съзнанието му.
— Наистина ли?
— Какво наистина ли? — попита Дхблах. Той погледна накриво Брута. — Както и да е, ще ти е дружинка в пътуването.
— Какво пътуване?
— До Ефеб. Тайната мисия за преговори с неверниците.
Брута знаеше, че не трябва да се изненадва. Новините се разпространяваха из затворения свят на Цитаделата като горски пожар след суша.
— О! — рече той. — Онова пътуване!
— Разправят, че Фри’ит ще ходи — рече Дхблах. — И… оня, другия. „Височайшата мас“.
— Дякон Ворбис е много добър човек — каза Брута — Беше много мил с мен. Даде ми да пийна.
— Да пийнеш какво? Няма значение — рече Дхблах. — Разбира се, аз самият не бих могъл да кажа и дума срещу него — бързо добави той.
— Защо говориш с този глупак? — попита Ом.
— Той ми е… приятел — рече Брута.
— Де да ми беше приятел и на мен — рече Дхблах. — С такива приятели никога нямаш врагове. Мога ли да те насиля да опиташ една захаросана стафида? На клечка?
В спалното помещение на Брута имаше още двайсет и трима послушници на принципа, че като спиш сам, насърчаваш греха. Това винаги озадачаваше и самите послушници, тъй като секунда размисъл веднага подсказваше, че съществуват цели купища грехове, които са възможни само в компания. Но това беше така, тъй като секунда размисъл беше най-големият от всички грехове. Хора, на които се позволяваше да бъдат прекалено дълго насаме със себе си, можеха да се отдадат на самотни размишления. А добре известно беше, че това спира растежа. Поради една единствена причина — можеше да те докара дотам, че да ти отрежат краката.
Така че Брута трябваше да се оттегли в градината заедно с Бога си, който му крещеше откъм джоба на плаща му, където непрекъснато го бутаха кълбо градинарска връв, чифт ножици и няколко семена със съмнителен произход.
Най-накрая го измъкнаха от джоба.
— Чуй, нямах възможност да ти кажа — рече Брута — Избраха ме да отида на много важна мисия. Заминавам за Ефеб с мисия при неверниците. Дякон Ворбис ме избра. Той ми е приятел.
— Кой е той?
— Той е главният ексквизитор. Той… се грижи да те почитат правилно.
Ом долови колебанието в гласа на Брута, после си спомни решетката. И трескавата заетост долу…
— Той измъчва хора — студено каза той.
— О, не! Инквизиторите правят това. Освен това те работят дълги часове за съвсем малко пари, както казва Брат Намрод. Не, ексквизиторите просто… се грижат за нещата. Всеки инквизитор иска да стане ексквизитор един ден, както казва Брат Намрод. Ето защо се примиряват с това да бъдат дежурни непрекъснато. Понякога, не спят в продължение на цели дни.
— Да се измъчват хора — размишляваше Богът. Не, мозък като оня в градината не би взел ножа. Други хора ще свършат това. Ворбис би изпитал удоволствие от други методи.
— Изкоренява лошотията и ереста от хората — каза Брута.
— Но хората… може би… не оцеляват в този процес?
— О, но това няма значение — ревностно каза Брута. — Това, което ни се случва в този живот, не е
