завързан на каишка поднос. Появи се злокобното предусещане за лепкави сладки неща, покрити с прах.
— Може да е пратеник на самия Велик Бог — каза жената.
— Това е смотан орел, ето какво е — каза смирен глас някъде откъм декоративния бронзов убиец в основата на статуята.
— Фурми? Смокини? Шербет? Свети мощи? Хубави нови индулгенции? Гущери? Оннова пръчка? — говореше с надежда мъжът с подноса.
— А аз си мислех, че когато Той се появява на света е като лебед или бик — каза мъжът с дървения крак.
— Ха! — чу се гласът на костенурката, на когото никой не обърна внимание.
— Винаги съм се чудел за това — рече един млад послушник най-отзад в тълпата. — Нали знаете… така де… лебедите? Малко… им липсва мъжественост, не е ли така?
— Да се вкамениш и да умреш за богохулство, дано! — разгорещено каза жената. — Великият Бог чува всяка непочтителна дума, която изречеш!
— Ха! — изпод статуята.
А мъжът с подноса продължи да се мазни още малко напред, нареждайки:
— Клачианска Радост? Захаросани оси? Вземете си, Докато са студени!
— Има смисъл, обаче — каза възрастният мъж с някакъв досаден, неспирен глас. — Искам да кажа, че има нещо много божествено в орела. Цар на птиците, не съм ли прав?
— Само една малко по-хубава пуйка — каза гласът изпод статуята. — Мозък колкото орех.
— Много благородна птица е това орелът. А и интелигентна — каза възрастният мъж.
— Интересен факт: орлите са единствените птици които са измислили как да ядат костенурки. Знаете ли как? Хващат ги, издигат се много високо, след което ги пускат върху скалите. И ги размазват тотално.
Удивително.
— Един ден — рече глух глас изотдолу, — ще се върна в старата си форма и ти горчиво ще съжаляващ, че си казал това. За много дълго време. Може да стигна чак дотам, че да създам още повече Време специално за теб, за да съжаляваш в него. Или… не, ще направя теб костенурка. Да видим дали ще ти хареса, а? Тоя свистящ вятър около черупката ти, земята, която непрекъснато става все по-голяма. Ето това вече ще бъде интересен факт!
— Това звучи ужасно — каза жената и вдигна очи срещу свирепия орлов поглед. — Чудя се какво ли минава през главата на горкичкото животинче, когато го пускат?
— Черупката му, госпожо — каза Великият Бог Ом, докато се опитвате да се промъкне още по-навътре под надвисналия бронз.
Мъжът с подноса изглеждаше отчаян.
— Знаете ли какво — рече той. — Две торби захаросани фурми на цената на една, а, какво ще кажете. Сам си отсичам ръката с това.
Жената погледна към подноса.
— Айде бе, навсякъде има мухи! — рече тя.
— Стафиди, госпожо.
— Защо тогава отлитат, а? — настоя жената.
Мъжът погледна надолу. После я погледна право в очите.
— Чудо! — рече той и размаха театрално ръце. — Наближава времето на чудесата!
Орелът се раздвижи неспокойно.
Той познаваше човеците само като парчета подвижен пейзаж, който, в сезона на агненето по високите върхове, би могъл да се свърже с хвърлени камъни, когато той се спуснеше върху новороденото агънце, но който пейзаж иначе беше точно толкова незначителен в цялата схема на нещата, колкото и храстите и скалите. Но той никога по-рано не се беше приближавал до толкова много от тях. Подивелите му очи се въртяха несигурно напред-назад.
В този момент през Мястото тържествено прозвучаха тромпети.
Орелът се огледа диво, а миниатюрното му хищническо съзнание се опитваше да се справи с това внезапно свръхнатоварване.
Той скочи във въздуха. Богомолците се сбутаха, за да се отстранят от пътя му, докато той се спусна над плочките и след това се издигна величествено към кулите на Големия Храм и горещото небе.
Под него, вратите на Големия Храм, всяка една направена от четиресет тона позлатен бронз, се отвориха от дъха (така казваха) на Самия Велик Бог, отвориха се със замах тежко и — точно това беше свещената част — безшумно.
Огромните сандали на Брута шляпаха ли шляпаха по плочките. Той винаги изразходваше много усилия при тичането; той бягаше от коленете, а долната част на краката му тупаше като веслени колела на кораб.
Това беше прекалено. Имаше една костенурка, която твърди, че тя е Бог, и това не можеше да бъде вярно, само че то трябваше да е вярно, ако се съди, по нещата, които знаеше. А той беше разпитван от Квизицията. Или от нещо подобно. Както и да е, не беше така болезнено, както го бяха накарали да очаква.
— Брута!
Площадът, обикновено оживен от шепота на хиляди молитви, се беше смълчал. Всички поклонници до един се бяха обърнали с лице към Храма.
Със съзнание, все още врящо от събитията през деня, Брута си запробива път с рамо през внезапно онемялата тълпа…
— Брута!
Хората имат заглушители за действителността.
Широко известен факт е, че девет десети от мозъка не се използват и, както повечето широко известни факти, той не е верен. Даже и най-глупавият Създател не би си правил труда да направи човешката глава да мъкне няколко кила ненужно сиво вещество, ако единствената му истинска цел е била, например, то да служи за деликатес на някакви си забутани диваци в неизследваните долини. Той се използва. И една от функциите му е да кара свръхестественото да изглежда естествено и да превръща необикновеното в обикновено.
Защото, ако случаят не беше такъв, тогава човешките същества, изправени пред ежедневната чудатост на всичко, биха се понесли из света с големи глупави усмивки, подобни на онези, с които се хилят някой забутани диваци, които от време на време са нападани от властите и съдържанието на чиито пластмасови оранжерии се проверява много сериозно. Те биха викали много „Ау!“. И никой не би вършил никаква работа.
Боговете не обичат хората да не вършат никаква работа. Хора, които не са заети непрекъснато, може да започнат да мислят.
Част от мозъка съществува, за да не позволи това да се случи. Много е ефикасно. Може да накара хората да изпитват скука насред чудо. А мозъкът на Брута работеше трескаво.
Така че той не беше забелязал веднага, че си е пробил път през последната редица хора и че е изприпкал чак до средата на широка пътека, докато не се обърна и не видя приближаващата се процесия.
Ценобиархът се връщаше в покоите си, след като беше извършил — или поне беше кимал отнесено, докато помощникът му беше извършил от негово име — вечерната служба.
Брута се завъртя кръгом, докато търсеше начин да избяга. После до самия себе си чу кашляне и той се озова срещу побеснелите физиономии на няколко По-нисши Йами и между тях — отнесеното и старчески добродушното изражение на самия Ценобиарх.
Старецът автоматично вдигна ръка да благослови Брута със знака на светите рога, когато двама членове на Божествения Легион сграбчиха послушника за лактите, при втория опит, и бързо го изведоха настрани от пътя на процесията и го запратиха сред тълпата.
— Брута!
Брута премина на бегом площада до статуята и се облегна на нея, като се задъхваше.
— Ще ида в ада! — промълви той. — За цяла вечност!
