Ворбис се засмя леко, така както се смеят много интелигентните хора, когато мислят за нещо, което вероятно не е много смешно.
— Е, един ден, разбира се, ще трябва да ти викаме Братко Брута — рече той. — Или дори Отче Брута? Доста смущаващо, струва ми се. Най-добре да го избегнем. Мисля, че ще трябва да се погрижим да станеш протодякон Брута възможно най-скоро. Ти какво мислиш по въпроса?
Брута нищо не мислеше. Той смътно си даваше сметка, че се обсъжда повишаването му, но мозъкът му се беше изчерпал.
— Както и да е, стига толкова за това — каза Ворбис с лекото раздразнение на някой, който разбира че ще трябва да свърши много работа в този разговор. — Познаваш ли тези учени отци, които седят от лявата и дясната ми страна?
Брута поклати глава.
— Добре. Те имат няколко въпроса към теб.
Брута кимна.
Много дебелият мъж се наведе напред.
— Имаш ли език, момче?
Брута кимна. След което почувствал, че може би това не е достатъчно, го извади за оглед.
Ворбис сложи ръка върху ръката на дебелия, за да го спре.
— Аз мисля, че нашият млад приятел е прекалено наплашен — меко каза той.
Усмихна се.
— А сега, Брута — моля те, прибери го — ще ти задам няколко въпроса. Разбираш ли?
Брута кимна.
— Когато най-напред влезе в жилището ми, няколко секунди ти постоя в предверието. Моля те, опиши ми го.
Брута облещи очи като понички срещу него. Но турбините на спомена се задвижиха против волята му и заизливаха думите си в предната част на мозъка му.
— Това е стая около три квадратни метра. С бели стени. По пода има пясък, с изключение на ъгъла до вратата, където се виждат плочите. На отсрещната стена има прозорец, на височина около два метра. На прозореца имаше три решетки. Има трикрако столче. Има света икона на Пророк Оссори, издялана от афациево дърво и украсена със сребърно листо. В дъното на левия ъгъл на рамката има драскотина. Под прозореца има полица. На нея има само един поднос.
Ворбис събра дългите си тънки пръсти пред носа си.
— А върху подноса? — попита той.
— Моля, господарю?
— Какво имаше върху подноса, синко?
Образи заиграха пред очите на Брута.
— Върху подноса имаше напръстник. Бронзов напръстник. И две игли. Върху подноса имаше и връв. По нея имаше възли. Три възела. Имаше и девет монети върху подноса. Върху него имаше и сребърна чаша, украсена с рисунка на афациеви листа. Имаше и дълга кама, струва ми се, че беше стомана, с черна дръжка със седем резки по нея. Върху подноса имаше и малко парче черен плат. И перодръжка и плоча…
— Разкажи ми за монетите — промърмори Ворбис.
— Три от тях бяха центове от Цитаделата — незабавно отговори Брута. — Две изобразяваха Рогата, а едната — седмичната корона. Четири от монетите бяха много малки и златни. Имаше нещо писано върху тях, което… което не можах да прочета, но което, ако ми дадете перодръжка, мисля, че бих могъл…
— Това някакъв номер ли е? — попита дебелият.
— Уверявам ви, каза Ворбис — че момчето е зърнало цялата стая за не повече от секунда. Брута… разкажи ни за другите монети.
— Другите монети бяха големи. Бронзови. Бяха дерехми от Ефеб.
— Откъде знаеш? Те почти не са познати в Цитаделата.
— Виждал съм ги веднъж преди това, господарю.
— Кога?
Лицето на Брута се изкриви от усилието.
— Не съм сигурен… — започна той.
Дебелият мъж засия срещу Ворбис.
— Ха! — каза той.
— Мисля… — продължи Брута, — … че беше следобед. Но може да е било и сутринта. Около обед. На 3 Груни, в годината на Учудения Бръмбар. Някакви търговци бяха дошли в селото ни.
— На колко години беше по това време? — попита Ворбис.
— Бях на три години без един месец, господарю.
— Не го вярвам — рече дебелакът.
Устата на Брута се отвори и затвори един-два пъти. Откъде знаеше дебелият? Той не е бил там!
— Може и да грешиш, синко — рече Ворбис. — Ти си вече голямо момче на… колко… седемнайсет или осемнайсет години? Ние мислим, че ти не би могъл да си спомниш наистина чуждестранна монета, която случайно си зърнал преди петнайсет години.
— Ние мислим, че си измисляш всичко — каза дебелият.
Брута не каза нищо. Защо да си измисля нещо. Когато то просто си седеше там в главата му?
— Можеш ли да си спомниш всичко, което ти се е случвало някога? — попита набитият мъж, който внимателно беше наблюдавал Брута през целия разговор. Брута се зарадва на прекъсването.
— Не, господарю. Повечето неща.
— Забравяш ли разни неща?
— Хм. Понякога има неща, които не си спомням.
Брута беше чувал за липса на памет, макар че му беше трудно да си го представи. Но имаше моменти в живота му, особено в първите години от живота му, когато нямаше… нищо. Не изтриване на паметта, а огромни заключени стаи в сградата на спомените. Не забравено, така, както заключена стая не престава да съществува, а просто е… заключена.
— Кое е първото нещо, което си спомняш, синко? — попита Ворбис, мило.
— Грееше силна светлина и после някой ме удари — отвърна Брута.
Тримата мъже се опулиха тъпо срещу него. После се спогледаха. През агонията на ужаса Брута долавяше откъслечен шепот.
— … има да се губи?… Глупост и може би демонична… Залогът е голям… Една възможност, а и те ще ни очакват…
И така нататък.
Той огледа стаята.
Обзавеждането не беше приоритет в Цитаделата. Полици, столове, маси… Сред послушниците се носеха слухове, че свещениците към върха на йерархията имали златни мебели, но тук нямаше и следа от тях. Стаята беше точно толкова строга, колкото и всичко останало в Помещенията на послушниците, макар че тя имаше, може би, по-богата строгост; това не беше принудителната оскъдица на бедността, а търсена нарочно голота.
— Синко?
Брута бързо погледна назад.
Ворбис хвърли поглед към колегите си. Набитият мъж кимна. Дебелият сви рамене.
— Брута — каза Ворбис — върни се сега в спалнята си. Преди да тръгнеш, един от прислужниците ще ти даде нещо да хапнеш и да пийнеш. Ще се явиш пред Портата на Рогата утре на разсъмване и ще дойдеш с мен в Ефеб. Знаеш ли за делегацията до Ефеб?
Брута поклати глава.
— Може би няма причина да знаеш — каза Ворбис. — Ще обсъждаме политически въпроси с Тиранина. Разбираш ли?
Брута поклати глава.
— Добре — каза Ворбис. — Много добре. О и … Брута?
— Да, господарю?
