докато не откри едно място, цялото огряно от слънцето и остави влечугото на земята, по гръб. След като помисли един миг, той взе няколко камъчета от една от зеленчуковите лехи и ги вклини под черупката, за да не се прекатурне влечугото от собствените си движения.
Ворбис вярваше, че никога не бива да се пропуска възможността да се придобият повече езотерични познания, та отметна наум да се върне отново след няколко часа, за да види как върви, ако му позволеше работата.
После насочи вниманието си към Брута.
Съществуваше ад за богохулниците. Съществуваше ад за оспорващите законната власт. Съществуваха цял куп адове за лъжците. Съществува сигурно ад и за малките момченца, които си пожелават бабите им да са мъртви. Имаше предостатъчно адове, през които да минеш.
Това беше дефиницията на вечността; това беше пространството от времето, измислено от Великия Бог Ом, което да гарантира, че всеки ще получи наказанието, което заслужава.
Омнианците имаха безброй много адове.
В момента Брута минаваше през всички тях.
Брат Намрод и Брат Ворбис гледаха към него, докато той се мятате и въртеше в леглото като заседнал в пясъка кит.
— От слънцето е — рече Намрод, сега вече почти спокоен след първоначалния шок, че ексквизиторът е дошъл да го търси. — Горкото момче работи по цял ден в онази градина. Нямаше начин да не се случи.
— Опитвали ли сте да го биете? — попита Брат Ворбис.
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но да набиеш младия Брута е като да се опиташ да нашибаш дюшек — отвърна Намрод. — Той вика „Оу!“, но аз мисля, че е само защото иска да демонстрира желание. Много добронамерено момче е този Брута. Той е този, за когото ви говорих.
— Не изглежда много умен — каза Ворбис.
— Не е — отвърна Намрод.
Ворбис кимна одобрително. Прекалената интелигентност у послушник беше смесена благословия. Понякога тя можеше да бъде канализирана да работи за все по-величавата слава на Ом, но често причиняваше… е, не проблеми, тъй като Ворбис знаеше прекрасно какво да прави с неправилно използваната интелигентност, но създаваше ненужна работа.
— И въпреки това ти ми казваш, че наставниците му се изказват много добре за него — каза той.
Намрод сви рамене.
— Много е послушен — рече той. — А и… ами, паметта му.
— Какво паметта му?
— Толкова е голяма — отвърна Намрод.
— Има добра памет?
— Добра не е точната дума. Тя е съвършена. Той знае наизуст целия Септ…
— Хммм? — рече Ворбис.
Намрод улови погледа на дякона.
— Толкова съвършена, ами, колкото може да бъде нещо в този толкова несъвършен свят — промърмори той.
— Предан и начетен младеж — каза Ворбис.
— Ъ — започна Намрод, — не. Той не може да чете. Нито да пише.
— А! Мързеливо момче.
Дяконът не беше човек, който познава сивите тонове. Устата на Намрод се отваряше и затваряше безмълвно, докато той търсеше подходящите думи.
— Не — каза той. — Той се опитва. Сигурни сме, че се опитва. Той просто изглежда не може да направи… не може да проумее връзката между звуците и буквите.
— Били ли сте го за това, поне?
— Изглежда няма почти никакъв ефект, дяконе.
— Как тогава е станал такъв способен ученик?
— Слуша — отвърна Намрод.
Никой не слушаше така, както Брута, помисли си той. Това правеше обучението му много трудно. Беше като… беше като да си в много голяма пещера. Всичките ти думи просто изчезваха в ненаситните дълбини на Брутовата глава. Абсолютната концентрирана абсорбция можеше да доведе невнимателните възпитатели до заекваща тишина, тъй като всяка дума, която отронваха, попиваше в Брутовите уши.
— Той слуша всичко — каза Намрод. — И гледа всичко. Попива всичко.
Ворбис се вгледа в Брута.
— И никога не съм го чул да каже нелюбезна дума — каза Намрод. — Другите послушници му се подиграват понякога. Викат му Големия Ням Вол. Знаете това, нали?
Погледът на Ворбис погълна големите като свински бутове ръце и краката като дървесни дънери на Брута.
Явно се замисли сериозно.
— Не може да чете и пише — каза Ворбис. — Но е изключително предан, казваш?
— Верен и предан — каза Намрод.
— И има добра памет — промърмори Ворбис.
— Нещо повече — каза Намрод. — Тя въобще не прилича на памет.
Ворбис явно стигна до решение.
— Изпрати го при мен, когато дойде на себе си — каза той.
Намрод изглежда се паникьоса.
— Само искам да поговоря с него — каза Ворбис. — Може да ми потрябва.
— Да, господарю?
— Защото, предполагам, Великият Бог Ом върви по загадъчни пътища.
Високо горе. Никакъв звук, освен съскането на вятъра в перата.
Орелът се движеше по вятъра и гледаше към сградите-играчки на Цитаделата долу.
Беше я пуснал някъде, а сега не можеше да я намери. Някъде там долу, в онова малко зелено петно.
Пчелите жужаха в бобените цветове. А слънцето печеше върху обърнатата черупка на Ом.
Съществува и ад за костенурките.
Сега той беше твърде изморен, за да размахва крака. Това е единственото, което можеш да направиш, да си размахваш краката. И да си протягаш главата, колкото можеш по-навън, и да я въртиш насам-натам с надеждата, че сам ще можеш да се вдигнеш и преобърнеш.
Умираш, ако никой не вярва в теб и това беше нещото, за което обикновено се притеснява един малък бог. Но умираш и ако умреш.
В частта от съзнанието си, която не беше заета с мисли за горещината, той усещаше ужаса и объркването на Брута. Не биваше да причинява това на момчето. Естествено, че не го е гледал. Кой бог го правеше? Кого го беше грижа какво правят хората? Вярата беше важна. Просто беше извадил спомена от съзнанието на момчето, за да го впечатли, като фокусник, който вади яйце от нечие ухо.
Аз лежа по гръб и ми става все по-горещо и ще умра…
И въпреки това… и въпреки това… тоя скапан орел го беше пуснал върху купчина тор. Някакъв смешник е тоя орел. Цялото място, построено от камък върху камък на каменисто място, а той да се приземи върху единственото нещо, което да прекъсне полета му, без да прекъсне обаче живота му. И наистина близо до поклонник.
Странно беше всичко това. Караше те да се чудиш дали не е някакво божествено провидение, само че нали ти си божественото провидение… и то по гръб, и ти става все по-горещо и се готвиш да умреш…
Онзи мъж, дето го беше обърнал по гръб. Изражението върху онова кротко лице. Той щеше да запомни това. Онова изражение, не на жестокост, а на някакво друго ниво от съществуването. Изражение на ужасно спокойствие…
Една сянка закри слънцето. Ом примижа срещу лицето на Лу-Тце, който се втренчи в него с мило,
