намират, че е трудно да вървят и да мислят едновременно.
Всеки можеше да отиде на Мястото на Риданията. Това беше една от най-големите свободи на Омнианството.
Съществуваха всевъзможни начини да се помолиш на Великия Бог, но те зависеха главно от това колко пари можеш да си позволиш, което беше точно, правилно и редно както трябва да стоят нещата. В края на краищата тези, които бяха успели в света, явно го бяха постигнали със съгласието на Великия Бог защото невъзможно беше да се повярва, че са го направили срещу съгласието Му. По същия начин, Квизицията можеше да действа без опасност да сгреши. Подозрението беше доказателство. Как би могло да бъде нещо друго? Великият Бог не би сметнал за необходимо да породи подозрението в главите на ексквизиторите Си, ако не беше сигурен, че то трябва да бъде там. Животът можеше да бъде много лесен, ако човек вярваше във Великия Бог Ом. А понякога и много кратък.
Но винаги имаше непредвидливи, глупави и онези, които поради някакъв пропуск или недоглеждане в този или някой минал живот, не можеха да си позволят даже и щипка тамян. И Великият Бог, в Неговата мъдрост и снизхождение, които струяха чрез свещениците му, се беше погрижил и за тях.
Молитви и молби можеха да бъдат отправяни на мястото на Риданията. Те без съмнение щяха да бъдат чути. Даже беше възможно да се вслушат в тях.
Зад Мястото, което представляваше площад, широк двеста метра, се издигаше самият Голям Храм.
Там, без сянка съмнение даже, слушаше Бог.
Или поне някъде наблизо…
Хиляди поклонници посещаваха Мястото всеки ден.
Една пета ритна черупката на Ом, като го запрати в стената. При отскока някаква патерица улови края на черупката му и го запокити в тълпата, завъртайки го като монета. Той се бухна в преносимата постеля на някаква старица, която, както много други си мислеше, че ефикасността на молбата ѝ се увеличава от количеството време, което прекарва на площада.
Богът примигна объркано. Това беше почти толкова лошо, колкото и орлите. Беше почти толкова лошо, колкото мазето… не, може би нищо не беше толкова лошо, колкото мазето…
— В селото ни от три години е все суша… малко дъждец, а, Боже?
Като се въртеше на върха на черупката си и вяло се чудеше дали правилният отговор ще накара хората да спрат да го ритат, Великият Бог промърмори:
— Нямаш проблеми.
Тресна го още един крак — невидим за никого от набожните, сред гората от крака. Светът се замъгли.
Той долови старчески глас, потопен в безнадеждност, който казваше:
— Боже, Боже, защо трябва да вземат сина ми в Божествения Ти Легион? Кой ще се грижи сега за стопанството? Не можеш ли да вземеш някое друго момче?
— Не се безпокой за това — изписука Ом.
Един сандал го улови изпод опашката и го запокити на няколко ярда през площада. Никой не си гледаше в краката. Общоприето вярване беше, че погледът, прикован в златните рога върху храмовия покрив, докато човек произнася молитвата си, ѝ придава сила. И ако присъствието на костенурката смътно се отбелязваше като удар в кокалчето, то се отхвърляше с автоматично ритване от страна на другия крак.
— … жена ми, която е болна от…
— Добре!
Ритник…
— … изчисти кладенеца в селото ни, който е заразен с…
— Дадено!
Ритник…
— всяка година идват скакалците и…
— Обещавам, само…!
Ритник…
— … изгубен в морето от пет месеца…
— … престанете да ме ритате!
Костенурката се приземи, дясната ѝ страна обърната нагоре, в малко свободно пространство.
Видима…
Толкова много от живота на животните е следване на модела и ролите на преследващия и преследвания. За случайния поглед гората е, ами, просто гора; в очите на гълъба тя е толкова маловажния, неясен зелен фон на ястреба, когото не е забелязал върху клона на дървото. За миниатюрната точка на ловуващия мишелов във висините, цялата панорама на света е просто мъгла, сравнена с бягащата плячка в тревата.
От мястото, където беше кацнал в самите Рога, орелът се стрелна в небето.
За щастие, същото усещане за формите, което правеше костенурката толкова забележима на площад, пълен с бързащи човеци, накара единственото ѝ око да се извърти нагоре в ужасено очакване.
Орлите са праволинейни същества. След като мисълта за обяд веднъж вече се е породила в съзнанието им, тя остава там, докато не бъде задоволена.
Пред жилището на Ворбис стояха двама Божествени Легионери. Те погледнаха косо към Брута когато той боязливо почука на вратата, сякаш търсеха причина да се нахвърлят върху него.
Дребен, сив свещеник отвори вратата и въведе Брута в малка, оскъдно мебелирана стая. Той красноречиво посочи стол.
Брута седна. Свещеникът изчезна зад завеса. Брута обходи с бърз поглед стаята и…
Погълна го тъмнина. Преди да успее да мръдне, а рефлексите на Брута не бяха много добре координирани и в най-добрите случаи, един глас до ухото му каза:
— А сега, братко, не се паникьосвай. Заповядвам ти да не се паникьосваш.
Пред лицето на Брута се появи парцал.
— Само кимни, момче.
Брута кимна. Слагат качулка на лицето ти. Всеки послушник го знаеше. В спалните помещения се разказваха истории. Слагат парцал върху лицето ти, така че инквизиторите да не знаят върху кого работят…
— Добре. Така, а сега ще влезем в съседната стая. Внимавай къде стъпваш.
Ръце го поведоха изправен през стаята. През мъглите на неразбирането той усети как завесата го забърса, след което го блъснаха надолу по някакви стъпала и в покрита с пясък стая. Ръцете го завъртяха няколко пъти, твърдо, но без явна злоба, след което го поведоха по коридор. Прошумоля друга завеса, после се породи неопределимото усещане за по-голямо пространство.
По-късно, много по-късно Брута осъзна: ужас нямаше. Бяха надянали на главата му качулка в стаята в сърцето на Квизицията, а на него и през ум не му беше минало да се ужаси. Защото имаше вярата.
— Зад теб има стол. Седни.
Брута седна.
— Можеш да си свалиш качулката.
Брута свали качулката.
Той примигна.
Върху столове в далечния край на стаята, с по един Свят Легионер от двете им страни, седяха три фигури. Той разпозна орловото лице на Дякон Ворбис; другите двама бяха един нисък и набит мъж, и един много дебел. Не с яко телосложение, като Брута, а същинска каца сланина. И тримата носеха семпли сиви наметала.
Нямаше и помен от железа за жигосване или дори от скалпели.
И тримата гледаха съсредоточено.
— Послушнико Брута? — рече Ворбис.
Брута кимна.
