— Не съм бил аз…
— Те са изписани върху оловни плочи, високи десет стъпки!
— Е, добре, трябва да съм бил аз, така ли? Аз винаги си нося по един тон оловни плочи под ръка, в случай че срещна някой в пустинята, нали?
— Какво! Ако не си му ги дал ти, тогава кой го е направил?
— Не знам. Откъде да знам? Не мога да бъда навсякъде!
— Ти си вездесъщ!
— Кой казва така?
— Пророк Хашими!
— Никога не съм го срещал!
— О? О? Значи, предполагам, че не ти си му дал Книгата на Творението, значи?
— Каква Книга на Творението?
— Искаш да кажеш, че не знаеш?
— Не!
— Тогава кой му я е дал?
— Не знам! Може сам да я е написал!
Брута ужасено закри устата си с ръка.
— Тввъъ богухлфхъ!
— Какво?
Брута отмести ръка.
— Казах, че това е богохулство!
— Богохулство? Как мога аз да богохулствам? Аз съм бог!
— Не ти вярвам!
— Ха! Още една мълния ли искаш?
— Ти на това мълния ли му викаш?
Брута беше почервенял и трепереше. Костенурката тъжно провеси глава.
— Добре, добре. Признавам, че не беше кой знае какво — рече тя. — Ако бях по-добър, ти щеше да си вече само чифт сандали и пушек, който излиза от тях. — Тя изглеждаше нещастна. — Нищо не разбирам. Такова нещо не ми се е случвало никога по-рано. Възнамерявах да се превърна в огромен ревящ бял бик за една седмица, а се озовах костенурка за цели три години. Защо? Не знам, а се предполага да знам всичко. Според тези твои пророци, които твърдят, че са ме срещали, де. Знаеш ли, мене въобще никои не ме чу? Опитвах се да говоря на козари и други такива, а те никога не ми обръщаха внимание! Бях започнал да си мисля, че съм костенурка, която сънува, че е бог. Толкова лошо беше започнало да става.
— Може би си точно това — каза Брута.
— Краката ти да се разплуят в дънери, дано! — сряза го костенурката.
— Но… но — каза Брута, — ти казваш, че пророците са били… само хора, които са записвали разни неща!
— Точно такива са били!
— Да, но не са били от теб!
— Някои от тях са били, може би — каза костенурката. — Аз… съм забравил толкова много, през последните няколко години.
— Но ако ти си бил тук долу като костенурка, тогава кой е слушал молитвите? Кой е приемал жертвоприношенията? Кой е съдел мъртвите?
— Не знам — каза костенурката. — Кой го е правел преди?
— Ти!
— Така ли?
Брута запуши с пръсти уши и начена третия стих от „О, чудо! Неверниците бягат от гнева на Ом“.
След няколко минути костенурката измъкна глава изпод черупката си.
— Та така — започна тя, — преди да изгорите живи неверниците… пеете ли им първо?
— Не!
— А! Милостива смърт. Мога ли да кажа нещо?
— Ако се опиташ да изкушиш вярата ми още веднъж…
Костенурката млъкна. Ом зарови из отслабващата си памет. После задраска с лапа в праха.
— Аз… спомням си един ден… летен ден… ти беше… на тринайсет години…
Сухият нисък глас продължи да нарежда монотонно. Устата на Брута се оформи около едно бавно разширяващо се „О“.
Най-после той рече:
— Откъде знаеш това?
— Нали вярваш, че Великият Бог Ом вижда всичко, което правиш?
— Ти си костенурка, не може да си…
— Когато беше почти четиринайсетгодишен и баба ти те беше набила затова, че си откраднал сметана от килера, което в действителност не беше направил, тя те заключи в стаята ти и ти каза: „Де да можеше да те…“.
Ще има знак, мислеше Ворбис. Винаги има знак, за хора, които го търсят. Мъдрият човек винаги се озовава на пътеката на Бога.
Той крачеше бавно из Цитаделата. Винаги държеше да прави ежедневните си разходки през някои от по-нисшите нива, макар че, разбира се, винаги по различно време и по различен маршрут. Дотолкова, доколкото Ворбис получаваше някаква наслада в живота, или поне, която по някакъв начин можеше да бъде разпозната от нормално човешко същество, то тя беше в това да види лицата на скромните членове на Духовенството, когато свиваха зад някой ъгъл и се озоваваха очи в очи с Дякон Ворбис от Квизицията. Винаги следваше онова леко поемане на дъх, което говори за нечиста съвест. Ворбис обичаше да вижда добре нечистите съвести. Те бяха за това. Вината беше смазката, в която се въртят колелата на властта.
Той сви зад един ъгъл и видя, издраскан грубо върху стената отсреща, неравен овал с четири крака и още по-груба глава и опашка.
Той се усмихна. Напоследък те като че ли бяха станали повече. Нека ереста нагнои, нека излезе на повърхността като цирей. Ворбис знаеше как да държи ножа.
Но секундата или две размисъл го бяха накарали да подмине един завой и, вместо това, той излезе навън на слънчевата светлина.
За един миг се изгуби, въпреки цялото си познание върху страничните пътечки на църквата. Това беше една от пазените със стени градини. Около чудесен посев с висока декоративна Клачианска пшеница, бобени филизи извиваха червени и бели цветове нагоре към слънцето; а измежду бобените редици върху прашната почва кротко се печаха пъпеши. В нормалния случай Ворбис би отбелязал и би одобрил това пълноценно използване на пространството, но в нормалния случай Ворбис не би срещнал един дебеличък, млад послушник, който се търкаляше напред-назад в праха с пръсти в ушите.
Ворбис се втренчи долу в него. После побутна Брута със сандал.
— Какво те боли, синко?
Брута отвори очи.
Не бяха много високопоставените членове на йерархията, които разпознаваше. Дори и Ценобиархът беше далечно петно в тълпата. Но всеки познаваше Ворбис ексквизитора. Нещо около него се проектираше върху съвестта на човек още в първите няколко дни след пристигането му и Цитаделата. От Бога просто се страхуваха формално и по навик, докато от Ворбис се ужасяваха.
Брута припадна.
— Колко странно — каза Ворбис.
Съскане го накара да се огледа.
До крака му стоеше малка костенурка. Докато той гледаше свирепо, тя се опита да отстъпи назад, като през цялото време го зяпаше и съскаше като чайник.
Той я вдиша и я разгледа внимателно, докато я премяташе из ръцете си. После огледа градината,
