където човек може да бъде убит еднакво лесно, както от враг, така и от съюзник, добавяше: или поне от нещо друго. Това беше частта от него, която се очакваше да прекара цялата вечност из всички всевъзможни адове, но тя вече беше натрупала достатъчно опит.
— Знаеш ли, че пътувах много, когато бях доста по-млад? — попита той.
— Чувал съм те често да разказваш извънредно интересно за пътуванията си в езическите земи — учтиво отвърна Друнах. — Често споменаваш звънци.
— Разказвал ли съм ти някога за Кафявите Острови?
— Далеч отвъд края на света — каза Друнах. — Спомням си. Където хлябът расте по дърветата, а младите жени намират малки бели топки в стридите. Гмуркат се за тях, разказваше ти, без да носят даже и…
— Спомням си нещо друго — каза Фри’ит. Това беше самотен спомен, на открито, само с едни голи шубраци под мораво небе. — Там морето е силно. Има големи вълни, много по-големи от тези в Кръглото Море, разбираш ли, и хората гребат отвъд тях, за да ловят риба. Върху странни дървени дъски. А когато искат да се върнат на брега, изчакват вълна и тогава… се изправят върху нея, и тя ги отнася чак до брега.
— Най ми хареса историята за младите жени-плувкини рече Друнах.
— Понякога има много големи вълни — каза Фри’ит, без да му обръща внимание. — Нищо не може да ги спре. Но ако ги яхнеш, няма да се удавиш. Това е което научих.
Друнах улови блясъка в очите му.
— Ах! — каза той и кимна. — Колко хубаво от страна на Великия Бог да сложи такива поучителни примери по нашия път.
— Номерът е да прецениш силата на вълната — каза Фри’ит. — И да я яхнеш.
— Какво става с онези, които не успяват?
— Удавят се. Често. Някои от вълните са много големи.
— Природата на вълните е често такава, доколкото разбирам.
Орелът още кръжеше. Ако беше разбрал нещо, поне не го показваше.
— Полезни факти, които човек да има наум — рече Друнах, внезапно развеселен. — Ако някога човек се озове в езическите земи.
— Наистина.
От молитвените кули навсякъде в границите на Цитаделата, дяконите нареждаха монотонно поредната служба.
Брута трябвате да бъде в клас. Но отците-възпитатели не бяха много строги с него. В края на краищата, той беше пристигнал, запознат до съвършенство с всяка една Книга от Септатюха и знаеше всички молитви и химни наизуст, благодарение на баба си. Вероятна приемаха, че е полезен. Като услужливо правеше неща, които никой друг не искате да прави.
Той прекопаваше бобените редици заради самото прекопаване. Великият Бог Ом, макар и понастоящем малкият бог Ом, ядеше листо от маруля.
През целия си живот, мислеше си Брута, съм знаел, че Великият Бог Ом — той направи знака на свещените рога някак апатично — е… ъ… ъ… нещо велико в небето, или понякога, когато слезе долу в света, е като огромен бик или лъв, или… все едно, нещо голямо. Нещо, което да гледаш с почит и уважение. Някак си костенурка не е съвсем същото. Опитвам се с всички сили… но не е същото. И като го слушам да говори за СептАрхите, сякаш са били просто… просто някакви побъркани старчоци… всичко е като сън…
Някъде в дъждовните гори на Брутовото подсъзнание изникна пеперудата на съмнението и размаха експериментално крило, без въобще да знае какво казва теорията на хаоса за тези неща…
— Сега се чувствам доста по-добре — каза костенурката. — По-добре от много месеци насам.
— Месеци? — попита Брута. — От колко време си… болен?
Костенурката стъпи с единия си крак върху листо.
— Какъв ден сме днес? — попита тя.
— Десети Груни — отвърна Брута.
— Така ли? Коя година?
— Ъъ… Умозрителната Змия… какво искаш да кажеш с това „коя година“?
— Тогава… значи три години — отвърна костенурката. — Това е добра маруля. И това Аз ти го казвам. Горе в хълмовете няма марули. Малко живовляк, една-две трънки. Дай ми още едно листо.
Брута изскубна едно от най-близката маруля. И, о чудо!, помисли си той, появи се ново листо.
— И щеше да се превърнеш в бик? — попита.
— Отворих очи… око… и бях костенурка.
— Защо?
— Откъде да знам? Не знам! — излъга костенурката.
— Но ти… ти си всезнаещ — каза Брута.
— Това не означава, че знам всичко.
Брута прехапа устни.
— Хм. Да. Това значи.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Мислех, че беше всемогъщ.
— Не. Това значи, че можеш всичко. И наистина можеш. Така се казва в Книгата на Оссори. Той беше един от Великите Пророци, нали знаеш. Надявам се — добави Брута.
— Кой му е казал, че съм всемогъщ?
— Ти.
— Не, не съм.
— Е, той каза, че ти си му казал.
— Въобще не си спомням никакъв Оссори — промърмори костенурката.
— Ти си му заговорил в пустинята — каза Брута. — Трябва да си спомниш. Беше висок осем стъпки? С много дълга брада? И огромен жезъл? И блясъкът на светите рога струеше от главата му? — Той се поколеба. Но той беше виждал статуите и светите икони. Те не можеше да грешат.
— Никога не съм срещал подобен — каза малкият бог Ом.
— Може и да е бил малко по-нисък — предположи Брута.
— Оссори, Оссори — рече костенурката. — Не… не… бих казал, че съм…
— Той каза, че си му заговорил от огнен стълб — каза Брута.
— О, този Оссори ли? — каза костенурката. — Огнен стълб. Да.
— И си му продиктувал Книгата на Оссори — рече Брута. — Която съдържа Наставленията, Портите, Клетвените Отричания и Заповедите. 193 глави.
— Не мисля, че съм направил всичко това — рече Ом с нотка съмнение в гласа. — Сигурен съм, иначе щях да запомня 193 глави.
— Какво му каза тогава?
— Доколкото си спомням, беше „Ей, я виж какво мога да направя!“ — каза костенурката.
Брута се облещи срещу нея. Костенурката изглежда се притесни, доколкото това е възможно за костенурка.
— Дори боговете обичат да се отпускат малко — рече тя.
— Стотици хиляди хора живеят, съблюдавайки Клетвените Отричания и Заповедите! — озъби се Брута.
— Е и? Не ги спирам — рече Ом.
— Ако ти не си ги продиктувал, тогава кой?
— Не питай мен. Аз не съм всезнаещ!
Брута се тресеше от гняв.
— А Пророка Абис? Предполагам, че все някои му е дал Допълненията, нали така?
