заключение. Примигна с единственото си око.
— Хора? — най-сетне каза тя. — Вие печете хора в него?
— Ето — победоносно каза Брута. — Така ти доказваш че не си Великия Бог! Той щеше да знае, че разбира се не горим хора там вътре. Да горим хора там вътре? Това би било нечувано!
— А! — рече костенурката. — Тогава какво…?
Той е за унищожаване на еретическите вещи и на други такива боклуци — каза Брута.
— Много разумно — каза костенурката.
— Грешниците и престъпниците се пречистват от огъня в ямите на Квизицията или понякога пред Големия Храм — каза Брута. — Великият Бог би знаял това.
— Мисля, че трябва да съм го забравил — тихо отвърна костенурката.
— Великият Бог Ом — да се светят рогата му — би знаял, че Той Самият е казал на Пророк Уолспър… — Брута се прокашля и счупи вежди в кривогледо изражение което означаваше, че начева сериозна мисъл.
— „Нека светият огън да унищожи напълно неверника“. Това е стих шейсет и пет.
— Аз ли съм го казал?
— В Годината на Милостивия зеленчук Епископ Крийбълпхор е покръстил един демон единствено със силата на разума — отвърна Брута. — На практика той влязъл в Църквата и станал протодякон. Или поне така казват.
— Нямам нищо против борбата — започна костенурката.
— Лъжовният ти език не може да ме изкуши влечуго — каза Брута. — Защото аз съм силен във вярата си.
Костенурката изръмжа от усилието.
— Гръм да те порази!
Малък, съвсем малък черен облак се появи над главата на Брута и малка, съвсем малка мълния леко опърли едната му вежда.
Имаше сила почти колкото искрата, която изскача от козината на котка в горещо сухо време.
— Ох!
— Сега вярваш ли ми? — попита костенурката.
На покрива на Цитаделата духаше малко вятър. Той предлагаше също така и добър изглед към високата пустиня.
Фри’ит и Друнах изчакаха малко, докато възобновят дишането си.
После Фри’ит каза:
— Тук горе на безопасно място ли сме?
Друнах вдигна очи. Един орел кръжеше над сухите хълмове. Улови се, че се чуди колко ли добър е слухът на орела. Той определено беше добър в нещо. Дали това не беше чуването? Би могъл да чуе създание половин миля под себе си в тишината на пустинята. Какво по дяволите… не би могъл и да говори, нали така?
— Може би — рече той.
— Мога ли да ти имам доверие? — попита Фри’ит.
— А аз мога ли да ти имам доверие?
Фри’ит забарабани с пръсти по парапета.
— Уф! — каза той.
И в това беше проблемът. Това беше проблемът на всички наистина тайни общества. Те бяха тайни. Колко члена имаше Движението на Костенурката? Никой не знаеше точно. Как се казваше човекът до теб? Други двама членове знаеха това, защото те са го въвели, но кои бяха те зад тези маски? Защото знанието беше опасно. Ако знаеш, инквизициите можеха бавно да го измъкнат от теб. Така че, човек имаше грижата да не знае. Това правеше разговорите по време на килийните срещи много по-лесни, а извън тях — невъзможни.
Това беше проблемът на всички колебливи конспиратори в цялата история: как да се занимаваш с конспирация без всъщност да промълвиш и дума на съконспиратор, на когото нямаш вяра, и който, вероятно, ако бъде донесено, ще насочи обвинителния нажежен ръжен на прегрешението срещу теб.
Малките капчици пот по челото на Друнах въпреки топлия вятър подсказваха, че в същото това време секретарят се терзае. Но не го доказваха. А колкото до Фри’ит, да не умира му се беше превърнало в навик.
Той нервно изщрака с пръсти.
— Свещена война — каза той. Това беше достатъчно безопасно. Изречението не включваше ни най- малката вербална улика за това какво мисли Фри’ит за перспективата. Той не беше казал: „О, боже, никаква Проклета свещена война, тоя човек луд ли е? Някакъв идиот-мисионер е убит, някакъв човек пише някакви глупости за формата на света, и ние трябва да ходим да се бием?“ Ако го притиснеха, а всъщност, ако го разпънеха и му изпотрошаха костите, той винаги можеше да заяви, че е имал предвид: „Най-после! Това е възможност, която в никакъв случай не бива да се пропусне, да умрем величаво за Ом — единственият истински Бог, който ще Стъпче Нечестивците с Копита от Желязо!“ Не че щеше да има кой знае каква разлика, показанията никога не помагаха, след като веднъж вече си попаднал в дълбоките подземия, където обвинението притежаваше статута на доказателство, но това поне може би щеше да остави у един-двама инквизитори усещането, че може просто да са сбъркали.
— Разбира се, Църквата е далеч по-малко войнстваща през последните век-два — каза Друнах, докато гледаше надолу към пустинята. — Доста се е ангажирала със светските проблеми на империята.
Твърдение. Нито една пукнатина в него, където би могла да се вмъкне машина за разкъсване на костите.
— Но спомни си кръстоносния поход срещу Ходгсонитите — сдържано каза Фри’ит. — И Покоряването на Мелхиоритите. А така също и Разобличаването на лъжливия пророк Зеб. Както и Поправянето на Асхелианците, и Опрощаването на греховете на…
— Но всичко това беше само политика — каза Друнах.
— Хмм. Да. Разбира се, прав си.
— Както и, разбира се, никой не може да подлага на каквото и да било съмнение мъдростта на една война, която да увеличи славата и величието на Великия Бог.
— Не. Никой не може да се съмнява в това — каза Фри’ит, който беше пребродил много бойни полета на следващия ден след величествената победа, когато човек има предостатъчна възможност да види какво означава да спечелиш. Омнианците забраняваха употребата на каквито и да било опиати. В случаи като този забраната действаше сурово, когато човек не смееше да си легне от страх пред собствените си сънища.
— Великият Бог не беше ли заявил, чрез Пророка си Абис че няма по-велика и по-достойна жертва от тази да жертваш собствения си живот за Бога?
— Наистина, така беше — каза Фри’ит.
Не можеше да не си спомни, че Абис беше стоял епископ в Цитаделата цели петдесет години, преди Великият Бог да го Избере. Врагът никога не беше излизал срещу него с вик и със сабя в ръката. Той никога не беше поглеждал в очите някого, който му желае смъртта — не, естествено, че беше, през цялото време, защото, разбира се, Църквата си имаше своя политика — но поне не те бяха държали средствата за този край в ръцете си навремето.
— Да умреш геройски за вярата си е благородно нещо — изпя монотонно Друнах, като че ли изчиташе думите от вътрешно табло за обяви.
— Така ни казват и пророците — рече Фри’ит нещастно.
Великият Бог се движеше по мистериозни начини, това той знаеше. Без съмнение, Той избираше пророците Си, но като че ли Той сякаш се нуждаеше от помощ. Може би беше твърде зает, за да избира Сам. Изглежда имаше далеч повече срещи, много повече кимане, много повече размяна на погледи отколкото дори по времето на службите в Големия Храм.
Определено имаше огън у младия Ворбис — колко лесно беше да скача от една мисъл на друга. Това беше човек, белязан от съдбата. Една мъничка част от Фри’ит, частта, която беше преживяла значителна част от живота си в палатки, по която бяха стреляли доста и която се беше озовавала насред схватки,
