обърнато наопаки състрадание. След което го изправи, както трябва. После взе метлата си и се отдалечи без да се обърне и да го погледне повече.
Ом се отпусна и стаи дъх. После се оживи.
Някой там горе ме харесва, помисли си той. И това съм Аз.
Сержант Симони изчака, докато се върне в собствените си помещения, преди да развие своето късче хартия.
Изобщо не се изненада, когато откри, че то е маркирано с малка рисунка на костенурка. Той беше щастливецът.
Цял живот беше чакал този момент. Някой трябваше да доведе обратно автора на Истината, за да стане символ на движението. Това трябваше да бъде той. Единственият проблем беше, че той не можеше да убие Ворбис.
Но това трябваше да се случи там, където може да бъде видяно.
Някой ден. Пред Храма. Иначе никой нямаше да повярва.
Ом куцукаше тежко по песъчлив коридор.
Той се беше помотал наоколо известно време след изчезването на Брута. Мотаенето наоколо е още едно нещо, в което костенурките са много добри. На практика те са световни шампиони.
Ама че безполезно момче, мислеше си той. Така ми се пада, че се опитах да говоря с почти ненормален послушник.
Естествено, мършавият старец не беше успял да го чуе. Нито пък главният готвач. Е, старецът може би беше глух. А колкото до готвача… Ом си отбеляза, че когато се възстанови в пълната си божествена мощ, те отреди специална съдба за готвача. Не беше сигурен каква точно ще бъде тя, но щеше да включва вряща вода и може би някъде в цялата работа щеше да има и моркови.
Един миг той се наслаждава на мисълта за това. Но къде го напусна тя? Напусна го в тая окаяна градина, и то като костенурка. Знаеше как се е озовал вътре — в тъп ужас той погледна свирепо към миниатюрната точка в небето, която очите на спомена разпознаха, че е орел — и по-добре щеше да е да открие по-земен път навън, ако не искаше да прекара следващия месец като се крие под някое пъпешово листо.
Осени го още една мисъл. Хубаво месо!
Когато си възвърне силата, ще прекара предостатъчно време да измисли няколко нови ада. Както и няколко нови Божи Заповеди. „Да не ядеш Месото на Костенурка“. Тази беше добра. Изненада се, че не се беше сетил за нея по-рано. Перспектива, ето какво беше това.
А ако преди няколко години се беше сетил за някоя като „На Всяка Цена Да Вдигнеш Която И Да Е Нещастна Костенурка И Да Я Занесеш, Там Където Пожелае, Освен Ако, И Това Е Важно, Не Си Орел“, сега нямаше да е загазил така.
Нищо повече за това. Сам ще трябва да си намери Ценобиарха. Някой като Висшия Свещеник няма начин да не може да го чуе.
И той ще да е някъде тук. Висшите Свещеници имаха склонността да седят на едно място. Трябва да е много лесно да го намериш. Може и да беше временно костенурка, но Ом все още беше бог. Колко трудно би могло да бъде?
Ще трябва да върви нагоре. Това означаваше Йерархията. Намираш най-високостоящия човек като вървиш нагоре.
Като се поклащаше леко, а черупката му се мяташе насам-натам, някогашният Велик Бог Ом се впусна да изследва Цитаделата, изправен в цялото си величие.
Не можеше да не забележи, че нещата доста са се променили за три хиляди години.
— Мен? — каза Брута. — Но, но…
— Не вярвам, че иска да те накаже — рече Намрод. — Макар че, естествено, точно наказание заслужаваш. Ние всички заслужаваме — набожно добави той.
— Но защо?
— … защо? Каза, че просто иска да си поприказва с теб.
— Но няма нито едно нещо, което квизитор да иска да чуе и аз да мога да му го кажа! — занарежда Брута.
— … кажа. Сигурен съм, че не поставяш под въпрос желанията на дякона — рече Намрод.
— Не. Не. Разбира се, че не — отвърна Брута. Той клюмна глава.
— Добро момче — рече Намрод. Той потупа Брута по гърба, докъдето стигаше. — Хайде, припкай! — каза. — Сигурен съм, че всичко ще бъде наред. — След което, вероятно защото и той бе отгледан и научен да бъде честен, добави: — Може би наред.
В Цитаделата имаше съвсем малко стъпала. Движението на многото процесии, които бележеха сложните ритуали за Великия Ом, изискваше дълги, плавни наклони. Стъпалата, като тези там, бяха достатъчно ниски, за да поемат несигурните стъпки на престарелите мъже. А в Цитаделата имаше толкова много старци!
През цялото време навяваше пясък от пустинята. По стъпалата и дворовете се образуваха наноси, въпреки всичко, което можеше да направи цяла армия послушници, които въртяха метлите.
Но една костенурка има много некадърни крака.
— „Да направите по-плитки стъпала“ — изсъска той, докато се теглеше нагоре.
На няколко инча от него прогърмяха стъпки. Това беше една от главните артерии на Цитаделата, водеща към Мястото на Риданията, и всеки ден я тъпчеха краката на хиляди поклонници.
Веднъж или дваж случаен сандал го закачи за черупката и го завъртя.
— Краката ти да се откъснат от тялото ти и да ги погребат в термитна могила! — изкрещя той.
Това го накара да се почувства малко по-добре.
Още един крак го забърса и го помъкна през камъните. Той се спря, със звън, срещу извита метална решетка, забита ниско в една от стените. Само светкавично стискане със зъби го спаси да не се пъхне през нея. Всичко свърши, когато увисна на уста над някакво мазе.
Костенурките имат невероятно силни челюстни мускули. Тя се залюля леко и размаха крака. Чудесно. Костенурка в насечен, скалист терен е свикнала с такива неща. Само трябваше да закачи един крак…
Лек шум привлече вниманието му. Издрънча метал, след което се чу много меко хленчене.
Ом завъртя око.
Металната решетка се намираше високо горе на едната стена на много дълга, ниска стая. Тя беше ярко осветена от светлинните източници, които минаваха навсякъде из Цитаделата.
Ворбис беше настоял за това. Инквизиторите не трябва да работят на сянка, казваше той, а на светло.
Където можеха да виждат, много ясно, какво правят.
Както и Ом.
Той повися така известно време на решетката, без да може да откъсне поглед от редицата пейки.
Общо взето, Ворбис не одобряваше нажежените железа, веригите с шипове и нещата със свредели и големи винтове по тях, освен ако не ставаше дума за масови демонстрации на някой важен Ден, определен за Постене. Удивително е, винаги казваше той, какво може да се направи с най-обикновен нож…
Но много от инквизиторите предпочитаха старите методи.
След малко Ом много бавно се изтегли върху решетката, а вратните му мускули играеха конвулсивно. Като създание, чието съзнание е заето с нещо друго, костенурката закачи първо единия си преден крак върху пръчка, после другия. Задните ѝ крака поритаха малко във въздуха, след което тя закачи лапа върху грубата каменна зидария.
Напрегна се за един миг, след което се дръпна назад на светло.
Отдалечи се бавно, като се придържаше плътно до стената, за да избегне краката. Така или иначе, нямаше алтернатива на бавното ходене, но сега вървеше бавно, защото мислеше. Повечето богове
