— Така — каза Ом. — Сега… слушай. Знаеш ли как боговете набират сила?
— От хората, които вярват в тях — отговори Брута. — Милиони хора вярват в теб.
Ом се поколеба.
Добре, добре. Ние сме тук и сега. Рано или късно той сам ще открие…
— Те не вярват — каза Ом.
— Но…
— Случвало се е и по-рано — каза костенурката. — Десетки пъти. Знаеш ли, че Абраксас откри изгубения град на Ии? Много странни резби, казва той. Вяра казва. Вярата се измества. В началото хората вярват в бога, а накрая вярват в структурата.
— Не разбирам — каза Брута.
— Нека го обясня по друг начин — каза костенурката. — Аз съм твоят Бог, нали така?
— Да.
— И ти ще ми се подчиниш.
— Да.
— Добре. А сега вземи един камък и иди да убиеш Ворбис.
Брута не се помръдна.
— Сигурен съм, че ме чу — каза Ом.
— Но той ще… той е… Квизицията ще…
— Сега вече знаеш какво имам предвид — каза костенурката. — Ти се страхуваш повече от него, отколкото от мен, ето това е. Тук Абраксас казва: „Около бога се образува обвивка от Молитви, Церемонии, Сгради, Свещеници и Власт, докато най-После Богът Умира. И това може да не бъде забелязано.“
— Това не може да бъде вярно!
— Мисля, че е. Абраксас казва, че има някаква стрида, която живее по същия начин. Тя образува все по-голяма и по-голяма черупка, докато не може да се движи повече и затова умира.
— Но… но… това означава, че… цялата Църква…
— Да.
Брута се опита да задържи тази мисъл, но самата ѝ необятност продължаваше да я изтръгва от умствената му хватка.
— Но ти не си мъртъв успя да каже той.
— Следващото най-хубаво нещо — каза Ом. — Знаеш ли какво? Нито един друг малък бог не се опитва да ме узурпира. Разказвал ли съм ти някога за стария Ур-Гилаш? Не? Той беше богът там, където е сега днешна Омниа, но преди мен. Не много голям. Основно бог на времето. Или бог-змия. Както и да е някакъв. Необходими бяха години, докато се отърват от него, обаче. Войни и т.н. Така че, мисля си…
Брута нищо не каза.
— Ом продължава да съществува — каза костенурката. — Искам да кажа, черупката. Единственото, което трябва да направиш, е да накараш хората да разберат.
Брута пак не каза нищо.
— Ти можеш да бъдеш следващия пророк — рече Ом.
— Не мога! Всички знаят, че Ворбис ще бъде следващият пророк!
— А! Но ти ще бъдеш официалният.
— Не!
— Не? Аз съм твоят Бог!
— А аз съм си аз. Не съм пророк. Дори не мога да пиша. Не мога да чета. Никой няма да ме слуша.
Ом го изгледа от глава до пети.
— Трябва да призная, че ти не си богоизбраният, когото аз бих избрал — рече той.
— Великите пророци са имали прозрение — каза Брута. — Даже и да не… даже и ти да не си им го казал, те са имали нещо за казване. А аз какво бих могъл да кажа? Аз нямам нищо за казване на никого. Какво бих могъл да кажа?
— Вярвайте във Великия Бог Ом — каза костенурката.
— И после какво?
— Какво искаш да кажеш с това „и после какво“?
Брута погледна начумерено навън към смрачаващия се вътрешен двор.
— Вярвайте във Великия Бог Ом или гръм и мълния да ви удари — каза той.
— На мен ми звучи добре.
— Така ли трябва да бъде винаги?
Последните слънчеви лъчи проблясваха по статуята в средата на двора. Тя смътно приличаше на жена. На едното ѝ рамо беше кацнал пингвин.
— Патина, Богинята на Мъдростта — каза Брута. — Онази с пингвина. Защо пингвин?
— Нямам представа — припряно отговори Ом.
— Никаква мъдрост няма у пингвините, нали така?
— Не бих казал. Освен ако не броиш факта, че няма в Омниа. Много мъдро от тяхна страна.
— Брута!
— Това е Ворбис — каза Брута, като се изправи. — Тук ли да те оставя?
— Да. Има още малко пъпеш. Искам да кажа резенче.
Брута излезе в здрача.
Ворбис седеше на пейка под едно дърво, неподвижен като статуя сред сенките.
Сигурност, помисли си Брута. Преди бях сигурен. Сега не съм.
— А, Брута. Ще ме придружиш на малка разходка. Ще подишаме вечерния въздух.
— Да, господарю.
— Хареса ти пътуването до Ефеб.
Ворбис рядко задавате въпрос, ако и твърдение щеше да свърши работа.
— Ами… интересно е.
Ворбис постави едната си ръка на рамото на Брута и използва другата да се набере на жезъла си.
— И какво мислиш за него? — попита той.
— Те имат много богове, но не им обръщат много внимание — отвърна Брута. — И търсят невежеството.
— И го намират в изобилие, можеш да бъдеш сигурен в това — каза Ворбис.
Той посочи с жезъла си в нощта.
Да повървим — рече.
Чу се смях някъде в тъмнината, после дрънчене на паници. Ароматът на цъфтящи вечер цветя тегнеше във въздуха. Натрупаната горещина от деня, излъчвана от камъните, правеше нощта да изглежда като благоуханна супа.
— Ефеб гледа към морето — каза Ворбис след малко. Виждаш ли начина, по който е построен? Целият е по склона на хълм, който е обърнат към морето. Но морето е непостоянно. Нищо трайно не идва от морето. Докато нашата скъпа Цитадела гледа към високата пустиня. И какво виждаме там?
Инстинктивно Брута се обърна и погледна над покривите към черния силует на пустинята на фона на небето.
— Видях сноп светлина — каза той. — И още веднъж. На склона.
— А! Светлината на истината — каза Ворбис. — Така че, нека идем да я пресрещнем. Заведи ме до входа на лабиринта, Брута. Ти знаеш пътя.
— Господарю? — почита Брута.
— Да, Брута?
— Бих искал да ви попитам нещо?
— Питай.
— Какво се случи с Брат Мърдък?
Последва едва доловимо колебание в ритъма на жезъла на Ворбис по калдъръма. После ексквизиторът рече:
— Истината, добрички ми Брута, е като светлината. Ти знаеш ли за светлината?
