— Ами… — започна Ърн.
— Аха!
— Какво аха? Какво ако все пак я задържим? Ще бъде … ще възпира другите тирани!
— И ти мислиш, че тираните няма да си построят и те такива?
— Ами … аз мога да построя по-големи! — извика Ърн.
Дидактилос се сви.
— Да — каза той. — Няма съмнение, че можеш. Така че, всичко е наред, тогава. Честна дума. А като си помислиш, че аз се притеснявах. А сега… мисля, че ще ида да си почина някъде…
Той изглеждаше прегърбен и изведнъж остарял.
— Учителю? — попита Ърн.
— Не ми викай „учителю“ — каза Дидактилос, докато опипваше пътя си по стените на хамбара към вратата. — Виждам, че сега вече знаеш всяко едно скапано нещо, което може да се научи за човешката природа. Ха!
Великият Бог Ом се плъзна по наклона на напоителния канал и се приземи по гръб в бурените на дъното. Изправи се като сграбчи един корен с уста и се издърпа нагоре.
Формата на Брутовите мисли проблясваше назад-напред в съзнанието му. Не можеше да различи нито една същинска дума, но това не му беше нужно, не повече, отколкото е необходимо на човек да погледне вълните, за да разбере накъде тече реката.
От време на време, когато успяваше да зърне Цитаделата като бляскава точка в здрача, той се опитваше да изкрещи собственото си съзнание натам, колкото можеше по-силно:
— Чакай! Чакай! Ти не искаш да направиш това! Можем да отидем в Анкх-Морпорк! Земя на възможностите! С моя мозък и твоя… с теб, светът е нашето мекотело! Защо да захвърляме всичко…
И после се подхлъзваше в друга бразда. Един или два пъти видя орела, който не спираше да кръжи.
— Защо да си завираш главата в устата на лъва? Това място заслужава Ворбис! Овцете заслужават да бъдат водени!
Така беше, когато най-първият му поклонник беше пребит с камъни. Естествено, дотогава той вече имаше десетки други вярващи. Но си беше болка. Беше го разстроило. Никога не можеш да забравиш първия си вярващ. Той ти придава форма.
Земните костенурки не са много добре оборудвани за пътуване през насечена местност. Нужни са им или по-дълги крака или по-плитки ровове.
Ом пресметна, че минава по-малко от една пета миля на час по права линия, а Цитаделата беше на поне двайсет мили разстояние. От време на време успяваше да развие по-голяма скорост между дърветата в някоя маслинена градина, но затова пък до нея едва се стигаше от скалистата почва и синорите.
През цялото време, докато краката му се въртяха, мислите на Брута жужаха в главата му като далечна пчела.
Той се опита отново да изкрещи в мозъка му.
— Ти к’во имаш? Той има войска! Ти да имаш войска? Колко дивизии имаш ти?
Но мисли като тези изискват енергия, а съществува граница за количеството енергия, което може да има у една костенурка. Той намери един грозд паднало грозде и лакомо нагълта зърната, докато сок не покри главата му, но това нямаше кой знае какво значение.
И тогава се стъмни. Нощите тук не бяха толкова студени, колкото в пустинята, но не бяха и така топли, както през деня. Нощно време той забавяше ход, тъй като кръвта му изстиваше. Не би могъл да мисли толкова бързо. Или да върви толкова бързо.
Вече губеше топлина. Топлината означавате скорост.
Той се изправи на върха на един мравуняк…
— Ти ще умреш! Ти ще умреш!
… и се спусна по другия склон.
Приготовленията за встъпването в длъжност на Ценобиарх Пророка започнаха много часове преди да се съмне. Най-напред, и не според древна традиция, Дякон Касп и някои от колегите му много внимателно претърсиха храма. Дебнаха за жици на капани и претършуваха всички случайни ъгълчета за скрити стрелци. Макар че беше необичайно, Дякон Касп действаше много предпазливо. Той дори изпрати и няколко взвода в града, за да арестуват обичайните заподозрени. Квизицията винаги мислеше, че е препоръчително да оставя няколко заподозрени на свобода. После знаеше къде да ги намери, когато потрябват.
След това една дузина по-нисши свещеници дойдоха, за да прочистят помещенията и да изгонят всички демони, джини и дяволи. Дякон Касп ги наблюдаваше без коментар. Той никога не си беше имал вземане- даване лично със свръхестествените явления, но знаеше какво може да причини една добре пусната стрела на неочакващия я стомах.
Някой го ръгна в реброто. Дъхът му спря при тази внезапна връзка между истинския живот и веригата на мисълта, и инстинктивно посегна за камата си.
— О! — каза той.
Лу-Тце кимна, усмихна се и посочи с метлата си че Дякон Ворбис стои на мястото от пода, което той Лу-Тце, иска да помете.
— Здрасти, противен дребен жълт глупако — каза Дякон Касп.
Кимване, усмивка.
— Никога не казваш дори и една шибана дума а? — попита Дякон Касп.
Усмивка, усмивка.
— Идиот.
Усмивка. Усмивка. Поглед.
Ърн се отдръпна назад.
— Така — рече той — сигурни ли сте, че сте разбрали всичко?
— Лесно е — отвърна Симони, който седеше на гърба на Костенурката.
— Разкажи ми отново — каза Ърн.
— Поддържаме огъня в огнището — каза Симони.
— После, когато червената стрелка посочи XXVI, завъртаме месинговия кран; когато бронзовата свирка засвири, дърпам големия лост. И карам като дърпам въжетата.
— Точно така — каза Ърн. Но той все още изглеждаше изпълнен със съмнение. — Това е прецизно устройство — каза той.
— А аз съм професионален войник — каза Симони. — А не суеверен селянин.
— Чудесно, чудесно. Ами… ако си сигурен…
Беше им останало време да довършат някои последни неща по Движещата се Костенурка. По черупката имаше назъбени крайчета и шипове по колелата. И разбира се, отточната парна тръба… не беше много сигурен за нея…
— Това е просто едно устройство — каза Симони. — Не представлява проблем.
— Дайте ни тогава един час. Докато ние отворим вратите, вие тъкмо ще имате време да стигнете до Храма.
— Добре. Ясно. Тръгвайте. Сержант Фъргман знае пътя.
Ърн погледна към парната тръба и прехапа устни. Не знам какъв ефект ще има върху врага, помисли си той, но на мен ми изкарва акъла от ужас.
Брута се събуди или поне престана да се опитва да заспи. Лу-Тце си беше отишъл. Може би метеше някъде.
Той заскита из изоставените коридори на послушническото отделение. Часове щяха да минат преди да бъде коронован новият Ценобиарх. Преди това трябваше да се направят десетки други церемонии. Всеки, който беше някой, щеше да е на Мястото и околните площади, а така също и още по-големия брой хора, които не бяха въобще никой. Сестините бяха празни, безкрайните молитви останаха неизпяти. Цитаделата можеше да е мъртва, ако не се чуваше огромното неопределимо фоново бучене на на десетки хиляди хора,
