които мълчат. Слънчевата светлина се процеждаше през светлинните източници.
Брута никога не се беше чувствал по-самотен. Пустошта представляваше весел празник в сравнете с това. Снощи… снощи, с Лу-Тце, всичко беше изглеждало толкова ясно. Снощи той беше с настроението да се противопостави на Ворбис там и тогава. Снощи изглеждаше сякаш има шанс. Всичко беше възможно снощи. Това беше проблемът с всички „снощи“. Винаги ги следваше „тази сутрин“.
Той излезе на кухненското ниво, след което се озова навън сред света. Наоколо се мотаеха един-двама готвачи, които подготвяха церемониалното ястие от месо, хляб и сол, но те не му обърнаха никакво внимание.
Той седна отвън пред една от кланиците. Тук някъде имаше, знаеше го, задна врата. Може би именно днес никой няма да го спре, ако излезе навън. Днес щяха да гледат за нежелани хора, които искат да влязат.
Той просто може да замине. Пустошта му се беше сторила доста приятна, ако не се броят жаждата и глада. Свети Унгулант с лудостта си и гъбите си сякаш живееше много добре. Нямаше никакво значение дали се лъжеш, стига да не го разбереш, и да го правиш добре. В пустинята животът беше толкова по- прост.
Но на портата стояха една дузина стражи. Гледаха студено. Той се върна обратно на мястото си, забутано в един ъгъл, и мрачно се загледа в земята.
Ако Ом беше жив, той определено би могъл да изпрати знак, нали така?
Една решетка до Брутовите сандали се повдигна сама на няколко сантиметра от земята и се отмести настрани. Той се вгледа в дупката.
Появи се една закачулена глава, отвърна на погледа му, и изчезна отново. Чу се подземен шепот. Главата се появи отново, последвана от тяло. Измъкна се върху калдъръма. Отметна назад качулката. Мъжът се ухили съзаклятнически на Брута, вдигна пръст пред устните си и тогава, без предупреждение, се хвърли върху него със зловещо намерение.
Брута се преметна през паветата и обезумял от ужас вдигна ръце, щом видя блясъка на метала. Една мръсна ръка го сграбчи през устата. Острието на нож оформи драматичен и много окончателен силует на светлината…
— Не!
— И защо не? Ние казахме, че първото нещо, което ще направим, е да убием свещениците!
— Не и този!
Брута се осмели да извърти очи настрани. Макар че втората фигура, която изникна от дупката, също носеше мръсна роба, не можеше да има никакво съмнение в прическата, която приличаше на четка за рисуване.
Опита се да каже:
— Ърн?
— Ти там, млък — каза другият, като притисна ножа до гърлото му.
— Брута? — каза Ърн. — Ти си жив?
Брута премести погледа си от своя нападател към Ърн по начин, който се надяваше, ще посочи, че е твърде рано да прави каквито и да било заключения по този въпрос.
— Той е наш — каза Ърн.
— Наш ли? Той е свещеник!
— Но е на наша страна. Не си ли, Брута?
Брута се опита да кимне и си помисли: Аз съм на страната на всички. Би било хубаво, ако поне веднъж, някой е на моята.
Ръката се махна от устата му, но ножът остана опрян в гърлото му. Обикновено предпазливите мисловни процеси на Брута потекоха като живак.
— Костенурката се Движи? — рискува той.
Махнаха ножа с явно нежелание.
— Не му вярвам — каза мъжът. — Трябва поне да го бутнем в дупката.
— Брута е един от нас — каза Ърн.
— Точно така. Точно така — каза Брута. — А кои сте вие?
Ърн се наклони към него.
— Как е паметта ти?
— За нещастие, отлично.
— Добре. Добре. Ъ. Би било добра идея да не си навличаш неприятности, чуваш ли… ако нещо се случи. Спомни си Костенурката. Е, естествено, че ще си спомниш.
— Какво нещо?
Ърн го потупа по рамото, като накара Брута за един миг да си спомни за Ворбис. Ворбис, който никога не докосваше друг човек в мислите си, умееше много добре да докосва с ръце.
— Най-добре, ако не знаеш какво става — каза Ърн.
— Но аз не знам какво става — каза Брута.
— Добре. Точно така трябва.
Едрият мъж посочи с ножа си към тунелите, които водеха в скалата.
— Отиваме ли или какво? — попита той.
Ърн побегна след него, после се спря за кратко и се обърна.
— Внимавай — каза той. — Имаме нужда от това, което е в главата ти!
Брута ги гледаше как се отдалечават.
— Аз също — промърмори той.
И после отново остана сам.
Но си мислеше: Дръж се. Няма нужда да бъда. Аз съм епископ. Поне мога да гледам. Ом си отиде и скоро и светът ще свърши, така че поне мога да гледам как ще се случи.
С шляпане на сандали Брута се отправи към Мястото.
Фигурите с подобна роля в шаха се движат по диагонал. Ето защо често се озовават там, където царете не ги очакват, че ще бъдат.
— Ах ти, безбожен идиот такъв! Не върви натам!
Слънцето вече беше достатъчно нависоко. Всъщност, то може би залязваше, ако теориите на Дидактилос за скоростта на светлината бяха правилни, но по въпросите на относителността гледната точка на наблюдателя е много важна, а от гледна точка на Ом слънцето представляваше златна топка в пламтящо оранжево небе.
Той се извлече нагоре по още един склон и се загледа със замъглен поглед към далечната Цитадела. В центъра на съзнанието си той чуваше подигравателните гласове на всички малки богове.
Те не обичаха провалилите се богове. Хич не го обичаха това. То проваляше всички. Напомняше им за смъртността. Ще бъде изхвърлен вън, в дълбоката пустиня, там, където никой никога няма да дойде.
Никога. Чак до края на света.
Той потрепери в черупката си.
Ърн и Фъргман вървяха безгрижно през тунелите на Цитаделата с такава небрежна походка, която, ако имаше някой, който да се заинтересува от нея, би привлякла детайлно и остро като стрела внимание към тях само за броени секунди. Но единствените хора наоколо бяха тези, които имаха жизнено належаща работа за вършене. Освен това, не беше много добра идея да се зазяпваш твърде много в стражите, за да не би те да се зазяпат в теб.
Симони беше казал на Ърн, че е съгласен с това. Не си спомняше много добре да го е правил. Сержантът знаеше начин да се влезе в Цитаделата, който беше разумен. А Ърн знаеше за хидравликата. Чудесно. Сега той вървеше из тези сухи тунели, а ножът на пояса му дрънчеше. Логическа връзка имаше, но тя беше направена от някой друг.
Фъргман зави покрай един ъгъл и се спря до голяма решетка, която се простираше от пода до тавана. Беше много ръждясала. Някога може да е била и врата — имаше някакво подобие на панти, ръждясали в
