— Как се отварят тогава? — попита Ърн.
— Ценобиархът вдига ръка и дъхът на Бог ги отваря — каза сержантът.
— От логична гледна точка, исках да кажа.
— О! Ами, някой от дяконите се скрива зад завеса и дърпа някаква ръчка. Но… когато съм бил на пост долу в подземията, понякога, там имаше една стая… и се чуваше скърцане и разни шумове… ами, чуваше се бучене на вода…
— Хидравлика — каза Ърн. — Мислех си, че може да е хидравлика.
— Можеш ли да влезеш вътре? — попита Симони.
— В стаята? Защо не! Никой не се занимава с нея.
— Той би ли могъл да отвори вратите? — попита Симони.
— Хмм? — рече Ърн.
Ърн замислено търкаше брадичката си с чук. Изглеждаше унесен в някакъв свой си свят.
— Попитах би ли могъл Фъргман да накара този хидра влек да работи?
— Ммм? О! Не вярвам — отговори Ърн неопределено.
— А ти би ли могъл?
— Какво?
— Би ли могъл да го накараш да работи?
— О, сигурно. Всичко опира само до тръби и налягане в крайна сметка. Хм.
Ърн още гледаше замислено парната каруца. Симони кимна красноречиво на сержанта, посочвайки му да се оттегли, и тогава се опита да осъществи умственото интерпланетарно пътуване, необходимо, за да го заведе до какъвто и да беше светът, в който се намираше Ърн.
Той също се опита да се загледа в каруцата.
— За колко време можете да свършите с всичко?
— Мммм?
— Попитах…
— Утре късно през нощта. Ако работим и тази нощ.
— Но тя ще ни трябва за следващата сутрин! Няма да имаме време да проверим дали работи!
— Ще проработи от първия път — каза Ърн.
— Наистина ли?
— Аз съм я построил. Знам всичко за нея. Ти знаеш всичко за саби, копия и такива неща. Аз пък знам за нещата, дето се въртят. Ще проработи от първия път.
— Добре. Е, аз имам и други неща, които трябва да свърша…
— Така.
Ърн остана сам в хамбара. Погледна замислено чука си, после и към желязната каруца.
Тук не знаеха да отливат правилно бронз. Желязото им беше жалко, просто жалко. А медта им? Беше ужасна. Изглежда можеха да правят стомана, която се натрошаваше при първия удар. С течение на годините Квизицията беше „очистила“ всички добри ковачи.
Той беше направил най-доброто, на което беше способен, но…
— Само не ме питайте за втория или третия път — тихичко каза той сам на себе си.
Ворбис седеше в каменния стол в градината си, а около него бяха разпръснати ръкописи.
— Е?
Коленичилата фигура не вдигна очи. Над нея стояха двама стражи, с извадени саби.
— Хората на Морската Костенурка… хората замислят нещо — каза тя, а гласът беше станал писклив от ужас.
— Разбира се, че замислят. Разбира се — рече Ворбис. — И какъв е този заговор?
— Има някакво… когато бъдете одобрен за Ценобиарх… някакво устройство, някаква машина, която се движи сама… тя ще смаже портите на Храма…
Гласът заглъхна.
— И къде е сега това устройство? — попита Ворбис.
— Не знам. Купиха желязо от мен. Това е всичко, което знам.
— Желязно устройство.
— Да — Човекът си пое дълбоко дъх — полу-дъх, полу-преглъщане. — Хората казват… стражите казаха… баща ми е в затвора и… че бихте могли… моля ви…
Ворбис погледна надолу към мъжа.
— Но ти се страхуваш, че може и теб да хвърля в килиите — каза той. — Мислиш, си, че съм такъв човек. Ти се страхуваш, че аз може да си помисля: „Този човек е свързан с еретиците и богохулниците при известни обстоятелства…“
Човекът продължи да гледа втренчено в земята. Ворбис сви леко пръсти около брадичката му и повдигна главата му, докато погледите им се срещнаха.
— Това, което си направил, е хубаво — каза той. Погледна към единия от стражите. — Жив ли е още бащата на този човек?
— Да, господарю.
— Може ли още да върви?
Инквизиторът сви рамене.
— Д-да-а, господарю.
— Тогава, освободете го на часа, поверете го в ръцете на този тук, който е негов покорен син, и ги отпратете вкъщи.
Армиите на надеждата и страха се сбиха в погледа на доносника.
— Благодаря ви, господарю — каза той.
— Върви си с мир.
Ворбис гледаше, докато един от стражите ескортира човека вън от градината. После небрежно махна с ръка към един от старшите инквизитори.
— Знаем ли къде живее?
— Да, господарю.
— Добре.
Инквизиторът се поколеба.
— А това… устройство, господарю?
— На мен ми говори Ом. Машина, която се движи сама? Такова нещо противоречи на всякаква логика. Къде са му мускулите? Къде му е мозъкът?
— Да, господарю.
Инквизиторът, който се казваше Дякон Касп, беше стигнал до мястото, на което се намираше днес, и на което не беше много сигурен, че иска да е точно в този момент, защото обичаше да измъчва хора. Това беше просто желание и такова, което се задоволяваме в изобилие в рамките на Квизицията. А той беше един от онези хора, които се ужасяваха по много особен начин от Ворбис. Да измъчваш хората, защото ти доставя удоволствие — това беше разбираемо. Ворбис измъчваше хората, защото просто беше решил, че трябва да бъдат измъчвани — без страст, дори с един вид сурова любов.
Доколкото Касп знаеше, хората не си измисляха неща, поне не и пред ексквизитор. Естествено не съществуваха такива неща като устройства, които се движат сами, но той си отбеляза наум да подсили стражата…
— Така или иначе, обаче — каза Ворбис — утре по време на церемонията ще има безредици.
— Господарю?
— Аз знам… нещо повече — каза Ворбис.
— Разбира се, господарю.
— Ти знаеш за точката на пречупване на сухожилията и мускулите, Дякон Касп.
Касп си беше съставил мнението, че Ворбис се намира някъде на отвъдния край на лудостта. С обикновената лудост той можеше да се справи. От собствен опит знаеше, че по света има доста луди хора, а
