Тери Пратчет
Господари и господарки
Повечето книги за Света на Диска, общо взето, са самостоятелни и завършени. Ако ги четете в някаква поредност, това помага, но не е чак толкова важно.
Тази е различна. Не мога да пренебрегна предишните случки. Баба Вихронрав се появи за пръв път в „Еманципирана магия“. По-късно, в „Посестрими в Занаята“, тя стана неофициална предводителка на малко вещерско сборище, в което участваха безгрижната, твърде опитна в брачния живот Леля Ог и младата Маграт — онази с червения нос, несресаната коса и склонността да се лигави за дъждовни капчици, розички и мустачета на котенца.
Историята не се различаваше особено от сюжета на една всеизвестна пиеса за шотландски крал. Накрая Верънс II седна на трона в малката планинска и гориста страна Ланкър.
Строго погледнато, не би трябвало да е така, защото поне формално не беше наследник на короната. Вещиците обаче прецениха, че той май най-добре ще се справи с работата, а и както те обичат да казват, добре е всичко, което свършва добре. Освен това Маграт стигна до колебливо Разбирателство с Верънс… Доста колебливо, защото и двамата са прекалено срамежливи — когато се срещнат, незабавно забравят какво са имали намерение да споделят. Успеят ли да изрекат нещо все пак, разбират го накриво и се обиждат. Твърде много време отделят да се чудят какво ли си мисли другият. Може и да е любов или поне най-поносимото й подобие.
„Вещици в чужбина“ описва как трите трябваше да прекосят половин континент, за да се опълчат срещу феята-кръстница (която направи на Провидението неустоимо съблазнително предложение).
Това е разказ за случилото се, след като те се върнаха у дома.
ЧЕТЕТЕ НАТАТЪК…
Сега четете нататък…
Но откога ли започва историята?
Има съвсем малко начални точки. О, да, някои неща приличат на начало. Завесата се вдига, първата пешка прави ход, отеква първият изстрел1… но това не е началото. Пиесата, играта, войната са само малки прозорчета в плътния поток от събития, който може да се простира и хилядолетия назад в миналото. Важното е, че винаги има и нещо преди тях. Неизменно си имаме работа с „Четете нататък“.
Значителни количества човешка изобретателност са вложени в търсенето на крайното Преди.
Настоящото състояние на знанията ни може да се обобщи така:
В началото бе нищото и то избухна.
Други теории за първоначалната отправна точка ни представят богове, които създали Вселената от ребрата, карантиите и тестисите на своя баща2. Има ги в изобилие. Интересни са не с това, което ви казват за космологията, а какво ви подсказват за хората. Ей, хлапета, как мислите — от кой орган е направен вашият град?
Но тази история започва в Света на Диска, който се носи из пространството върху четири гигантски слона, стъпили върху колосална костенурка, и не е сътворен от никакви части на ничии тела.
Но кога да започнем?
Преди хиляди години ли? Когато страхотен нажежен поток от камънаци налетял с вой от небето, издълбал огромна яма в планината Меден рудник и изравнил със земята дърветата двайсетина километра околовръст?
Джуджетата изровили отломките, защото се състояли от някакъв вид желязо. Противно на общоприетите схващания, джуджетата го обичат повече от златото. Само че макар да се намира повече желязо, отколкото злато, за него е по-трудно да се измислят песни. Джуджетата си го обичат.
Тъкмо това свойство съдържали камъните. Любовта към желязото. Толкова силна обич, че привличала всичко, направено от този метал. Трите джуджета, които се натъкнали на първия небесен камък, успели да се освободят чак когато се измъкнали от панталоните на плетените си брони.
Ядрата на множество светове са от желязо. Светът на Диска обаче има ядро, колкото и една палачинка го има.
Ако сте на Диска и направите заклинание на игла, тя ще се завърти към Главината, където магическото поле е най-силно. Това е.
Но на световете, замислени от по-оскъдно въображение, иглата се върти заради любовта към желязото.
По онова време хората и джуджетата имали отчаяна нужда от любовта към желязото.
А сега превъртете лентата няколко хилядолетия напред и я спрете петдесетина години преди вечно изплъзващото се настояще. Вече сме в хълмиста местност и виждаме тичаща девойка. Най-точно казано, тя не бяга от нищо, нито пък се е устремила нанякъде. Просто тича, за да изпреварва един момък. Разбира се, не прекалено бързо, за да не му омръзне. Изскача измежду дърветата и хуква по обраслата с шавар долина, където на малко възвишение стърчат камъните.
Не са по-високи от човешки ръст, нито пък по-широки от някой охранен шишко.
И незнайно защо изглеждат невзрачни. Въображението подсказва, че ако ще има каменен кръг, до който да не припарваш, той трябва да се състои от грамадни неприветливи монолити с дебели дялани напречници и от древни олтари, които сякаш още пищят от мрачните спомени за кървави жертвоприношения. А не тези скучни късички парчета.
Ще се окаже, че този път девойката малко се е увлякла в пъргавината. Засменият млад преследвач ще се загуби, ще му писне и накрая ще се затътри сам към града. В момента тя още не знае а спира и разсеяно нагласява цветята, които е вплела в косата си. Такова настроение вдъхва следобедът.
Знае за камъните. Не че някому казват нещо за тях. И на никого не заръчват да не ги доближава, защото хората, предпочитащи да си мълчат за камъните, са наясно колко могъщо привличат забраните. Просто… никой не ходи там. Особено ако е мило момиче.
Но пред нас не е мило момиче, поне в общоприетия смисъл на израза. Например не е красавица. Очертанията на челюстите и извивката на носа й при подходящо настроение и определена гледна точка могат да бъдат наречени хубавички от някой добродушен лъжец. Освен това личат искрици в очите, обикновено присъщи на онези, които вече знаят, че са по-умни от почти всички наоколо, но още не са научили колко по-умно е да не позволят на околните да се досетят за този факт. Съчетан с носа, погледът й придобива пробивна сила, която може да смути сериозно. Такова лице не те настройва разговорчиво. Само да си отвориш устата и в теб се фокусират пронизващо очи, които заявяват: „Дано изречеш нещо интересно, иначе…“ В момента осемте каменни дребосъка на хълм-чето са подложени на същия пронизващ поглед.
„Хъм…“ Тя ги доближава внимателно. Не с предпазливостта на заек, готов да побегне. По-скоро с дебнещите стъпки на ловец.
Опира ръце на хълбоците си, доколкото ги има.
В препеченото лятно небе пърха чучулига. Няма други звуци. И надолу в малката долина, и нагоре из склоновете цвърчат щурци, бръмчат пчели, изобщо тревата си шумоли. Но около камъните винаги е тихо.
— Тук съм — произнася девойката. — Покажи се. Насред кръга се появява тъмнокоса жена в червена премяна. Камъните не ограждат място дори колкото хвърлей камък, а фигурата сякаш идва отдалеч.
Други биха избягали, но не и девойката. Любопитството на жената в кръга се пробужда на часа.
— Значи си истинска.
— Разбира се. Как се казваш, момиче?
— Есмерелда.
— И какво искаш?
— Нищо.
