Две фигури изфучаха снишени от пекарната за джуджешки хляб на Желязнокор („Солидният хляб е предимство!“). Скочиха в каруцата и креснаха на коларя да пришпори конете.
Той само обърна бледото си лице към тях и посочи напред към улицата.
Там имаше вълк.
И то не от обикновените, а с бялоруса козина, която беше достатъчно дълга около ушите, за да прилича на грива. Пък и за вълците не е присъщо да седят преспокойно на задните си лапи насред улицата.
Създанието ръмжеше — протяжно, дълбоко и гърлено. Беше звуковият еквивалент на догарящ фитил.
Конят се бе смръзнал, прекалено уплашен да стои на това място, но и твърде ужасен, за да помръдне.
Един от мъжете в каруцата посегна полека към арбалета си. Ръмженето се усили забележимо. Той отдръпна ръката си още по-внимателно. Звукът се върна на предишното равнище.
— Ей, туй к’во е?
— Вълк, бе!
— В града? Че к’во си намира за кльопане?
— Ох, тъкмо за туй ли трябваше да питаш?!
— Добро утро, господа! — Керът реши да не подпира повече стената. — Като гледам, мъглата вече се разнася. Бихте ли ми показали членските си карти от Гилдията на крадците, моля?
Обърнаха се и го изгледаха. Той ги дари с щастлива усмивка и кимна насърчително.
Един от мъжете потупа джобовете на палтото си с показно разочарование от своята разсеяност.
— А… Я глей… Ъ-ъ… А бе, малко бързах на излизане от вкъщи, май съм я забравил…
— Раздел втори, член първи от Устава на Гилдията на крадците задължава членовете й да носят документите си във всички случаи на професионална дейност — отбеляза Керът.
— Виж го, бе, не си е измъкнал меча от ножницата! — изсъска най-тъпият от бандата.
— Че за к’во му е, кат си има зареден вълк?
Някой пишеше в здрача и скрибуцането на перото му беше единственият звук наоколо.
Докато не изскърца врата.
Пишещият се завъртя на стола си с бързината на стресната птица.
— Ти?! Казах ти повече да не идваш тук!
— Знам, знам, ама онова проклето нещо… Конвейерът спря и то взе, че отиде да убие оня жрец!
— Някой видя ли го?
— В оная мътилка снощи? Не ми се вярва. Но…
— А-ха… Значи не е толкова важно.
— Не било важно! Нали уж не убиват хора. Е… Поне не като им трошат черепите.
— Правят го, ако им бъде наредено.
— Нищо подобно не съм му казвал! Ами ако налети и на мен?
— На господаря си? Човече, то не може да се противопостави на словата, сложени в главата му.
Новодошлият се свлече на един стол и поклати глава.
— Да де, ама какви са словата? Не знам, не знам, много ми се събра, като все е наблизо…
— И ти докарва тлъста печалба, нали така?
— Вярно, вярно, ама го има и онова с отровата. Никога не съм…
— Млъкни! Довечера пак ще се видим. Вече можеш да предадеш на останалите, че имам подходящ кандидат. А ако посмееш още веднъж да припариш тук…
Анкх-Морпоркската Кралска хералдическа палата започваше зад една зелена порта в стена на улица „Писанка“. Ваймс дръпна шнурчето на камбанката. Нещо издрънча отвъд стената и там незабавно изригна вулкан от писъци, ревове, ръмжене и тръбене. Някой се разкрещя:
— Долу, момче! Легни! Казах „легни“! Не се изправяй на задните си лапи! Ако бъдеш послушен, ще получиш захарче! Уилям! Спри веднага и го пусни! Милдрид, остави Греъм на мира!
Животинските звуци позатихнаха и стъпките на човека доближиха. Открехна се зарешетена вратичка в двукрилата порта.
Ваймс зърна широка два пръста ивичка от извънредно нисък мъж.
— Какво желаете? Вие да не сте месарят?
— Аз съм Командирът Ваймс. Имам определен час за среща при вас.
Животните пак вдигнаха врява.
— Моля?
— Аз съм Командирът Ваймс!
— Е, щом е тъй, май трябва да влезете.
Вратичката се отвори и Ваймс се промъкна в двора.
Настъпи тишина. Няколко десетки чифта очи се вторачиха в него с остро подозрение. Някои от очите бяха малки и червеникави. Няколко пък бяха големи и едва се подаваха над тинестото езерце, заемащо голяма част от двора. Имаше и очи в листака на дърветата високо над земята.
Всъщност дворът беше претъпкан с животни, но още по-натрапчива беше вонята на двор, претъпкан с животни. Личеше, че повечето са доста остарели, а това изобщо не помагаше да се реши проблемът с вонята.
Един беззъб лъв се прозина срещу Ваймс. Да видиш свободно щъкащ лъв си беше стъписващо преживяване само по себе си, но не можеше и да се сравни с изумителния факт, че един грифон го използваше като постеля и бе заспал на гърба му, вирнал и четирите си ноктести лапи нагоре.
Тук имаше таралежи, един вече посивял леопард, както и доста проскубани пеликани. Зеленясалата вода в езерцето се разлюшка, два хипопотама изплуваха и разтвориха грамадните си усти. Нито една твар не се намираше в клетка и никоя от тях не се опитваше да похапне от другите.
— Всички се стъписват, като дойдат за пръв път — успокои го старецът. Вместо единия си крак имаше закрепена дървена протеза. — Ние сме направо едно малко щастливо семейство.
Ваймс се обърна и срещна погледа на малка сова.
— О, богове… Това е морпорк, нали? — Лицето на стареца се набръчка в доволна усмивка.
— Виждам, че не си новак в хералдиката — изкиска се той. — Разправят, че прародителите на Дафни произхождали чак от някакви си острови от другата страна на Главината на Диска.
Ваймс извади значката си от Градската стража и се вторачи в гравирания на нея герб.
Старецът надникна през рамото му.
— А, не е тя — посочи изобразената на значката сова. — Трябва да е нейната прабаба Оливия. Морпорк, кацнал върху анкх. Голяма смехория, няма що. Тук обаче не всичко е весело, да знаеш. Честно казано, имаме нужда от мъжкар за Дафни. И от хипопотамка. Е, да, негово превъзходителство възразява, че хералдически ни се полагат тъкмо два мъжки хипопотама, а аз не споря. Само твърдя, че това си е противоестествено за Родерик и Кийт. Не ги съдя, разбира се, обаче не е редно така. Та как ти беше името?
— Ваймс. Сър Самюъл Ваймс. Съпругата ми е уредила часа на срещата при вас. — Старецът пак се закиска.
— Все тъй става.
Въпреки протезата той пъргаво се запровира между купчините разнообразни изпражнения към сградата в отсрещния край на двора.
— Сигурно поне градината ви процъфтява — подхвърли Ваймс, опитвайки се да поддържа разговора.
— Пробвах как ще се отрази на ревена — обясни старецът, отваряйки вратата. — Ама той израсна пет метра, пък после се самозапали. Внимавай къде е кацал нашият хералдически змей, щото малко е разстроен напоследък… ех, жалко. Нищо де, като изсъхне, може да се изчегърта. Сега мини ей натам.
Колкото отвън беше светло и шумно, толкова тъмно и тихо беше вътре. Цареше сухата миризма на стари книги и църковни камбанарии. Когато очите на Ваймс свикнаха със сумрака, различи окачените под тавана флагове и знамена. Все пак тук имаше няколко прозореца, но паяжините и мъртвите мухи пропускаха само
