Тери Пратчет
Глинени крака
В топлата пролетна нощ нечий юмрук потропа на вратата толкова силно, че пантите се огънаха. Един мъж отвори и надникна на улицата. Откъм реката пълзеше мъгла, пък и беше облачно. Все едно се опитваше да гледа през бяло кадифе.
По-късно обаче си мислеше, че е зърнал някакви силуети тъкмо отвъд светлината, проникнала в рамката на вратата. Множество фигури, които го наблюдаваха внимателно. Чудеше се дали не е видял и мъждукащи точици…
Е, поне нямаше как да се заблуди за фигурата, изпречила се точно пред него. Беше грамадна и тъмночервена, досущ като уголемен глинен модел на човек, каквито неумело правят децата. Очите приличаха на два нажежени въглена.
— Е? Какво искаш посред нощ?
Големът му показа плоча, на която бе написано:
„ЧУХМЕ, ЧЕ ИСКАТЕ ГОЛЕМ.“
Да, бе, големите не можеха да говорят, нали така?…
— Ха, искам и още как! Ама не ми е по джоба. Поразпитах наоколо, само че напоследък цената ви е станала много кожодерска.
Големът изтри думите от плочата и написа:
„ЗА ВАС — СТО ДОЛАРА.“
— Ти ли си за продан?
„НЕ.“
Големът се отдръпна тромаво и друга фигура пристъпи в светлината.
Човекът веднага позна, че и той е голем. Но се отличаваше от привичните, как да е оформени буци глина. Този лъщеше като току-що полирана статуя, дори подробностите от изобразените по него дрехи бяха изпипани съвършено. Напомняше му за старите портрети на Анкх-Морпоркските крале с наперената си поза и типичната си прическа на монарх. Ами да, дори си имаше малка изваяна коронка на главата!
— Сто долара ли? — с подозрение промърмори мъжът. — Че какво не му е наред? И кой го продава?
„НЯМА НЕДОСТАТЪЦИ. СЪВЪРШЕН И В ДРЕБОЛИИТЕ. ДЕВЕТДЕСЕТ ДОЛАРА.“
— Като гледам, някой много бърза да се отърве от него…
„ГОЛЕМ ТРЯББА ДА РАБОТИ. ГОЛЕМ ТРЯБВА ДА ИМА ГОСПОДАР.“
— Ъхъ, тъй си е, ама се носят разни слухове… Побърквате се, вършите прекалено много работа, ей таквиз неща…
„НЕ Е ЛУД. ОСЕМДЕСЕТ ДОЛАРА.“
— А бе, вижда ми се… новичък — смънка мъжът и чукна с пръст по лъскавия гръден кош. — Пък никой вече не прави големи, нали затуй сте възскъпички за нас, дребните предприемачи… — Той се запъна. — Някой да не е започнал отново, а?
„ОСЕМДЕСЕТ ДОЛАРА.“
— Чувал съм, че жреците забранили да се правят големи преди доста години. Човек може да си докара тъй големи неприятности.
„СЕДЕМДЕСЕТ ДОЛАРА.“
— Кой върши тая работа, а?
„ШЕСТДЕСЕТ ДОЛАРА.“
— Да не ги продава на Албъртсън? Или на Спаджър и Уилямс? И без туй конкуренцията е жестока, пък ония типове имат пари за разни…
„ПЕТДЕСЕТ ДОЛАРА.“
Мъжът огледа голема отвсякъде.
— Ама не може да седиш със скръстени ръце и да гледаш как ти съсипват фирмичката с нечестно смъкване на цените, тоест…
„ЧЕТИРИДЕСЕТ ДОЛАРА.“
— Да де, нямам нищо против религията, ама тя не храни… Хм… — Човекът вдигна поглед към безформения голем в сенките. — Ти май започна да пишеш „трийсет долара“ на тая дъска, а?
„ДА.“
— Много си падам по цените на производителя. Ей сегичка се връщам. — Шмугна се в къщата и се върна с шепа монети. — Ще продавате ли големи и на ония копелета?
„НЕ.“
— А така! Кажи на шефа си, че е голям кеф да се правят сделки с него. А ти, Слънчо, влизай вътре.
Белият голем прекрачи във фабриката. Мъжът се огледа, прибра се и затвори вратата.
Плътни сенки се размърдаха в мрака. Чу се слабо съскане. След това едрите силуети се отдалечиха с клатушкане.
Скоро един просяк зад ъгъла, протегнал ръка с надежда, изведнъж установи изумен, че е забогатял с тридесет долара.1
На блещукащия фон на пространството Светът на Диска се въртеше полека върху гърбовете на четири великански слона, които пък бяха стъпили върху черупката на Великата А’Туин, звездната костенурка. Континентите помръдваха мудно, увенчани с климатични системи, които на свой ред се завихряха кротко срещу посоката на въртене, сякаш танцуваха сложен валс. Милиарди тонове география се носеха в небесата.
Хората гледат с пренебрежение на неща като географията и метеорологията, и то не само защото стъпват по първата и подгизват от втората. Просто не ги смятат за истински науки.2 Но географията също е физика, макар и в по-забавено темпо и украсена с малко дървета, а метеорологията е претъпкана с толкова модерните и вълнуващи напоследък хаос и сложност. Лятото не е само време, то е и място. Освен това е мигрираща твар и обича да се мести на юг през зимата.
Сезоните се сменяха дори в Света на Диска с малкото му слънце, обикалящо отгоре по странно килната орбита. В най-големия град Анкх-Морпорк лятото избута с лакти пролетта, за да бъде после изтикано в гръб от есента.
От географска гледна точка за града нямаше особена разлика кой сезон е настъпил, макар че в късна пролет гнусотиите по реката често се оцветяваха в приятни изумрудени оттенъци. Пролетните мъгли се сменяха с есенната мътилка във въздуха, която така се смесваше с дима и пушеците от заниманията на магьосниците и алхимиците, че накрая май придобиваше собствен, плътен и задавящ живот.
А времето си течеше.
Есенната мъгла се притискаше към прозорците в полунощ.
Струйка кръв се стичаше по разкъсаните страници на рядко издание с религиозни есета.
„Нямаше нужда да прави това“ — помисли отец Тубелчек.
Следващата му мисъл подсказа, че нямаше нужда и той да бъде ударен. Отец Тубелчек обаче не се ядосваше заради себе си. Хората могат да се излекуват, книгите — не. Протегна трепереща ръка и се опита да събере листовете, но пак се свлече.
Стаята сякаш се въртеше около него.
Вратата се отвори. Подът заскърца от тежки стъпки. Е, поне единият крак стъпваше, другият явно се влачеше.
Стъпка. Влачене. Стъпка. Влачене.
Отец Тубелчек напрегна очи, за да различи какво има пред него.
— Ти ли си?! — успя да изграчи. Кимане.
— Вдигни… книгите.
Старият свещеник наблюдаваше как не особено подходящи за тази цел пръсти събират и подреждат томовете.
Новодошлият измъкна подострено перо от бъркотията, старателно написа нещо на късче хартия, сви го на тръбичка и го пъхна между устните на отец Тубелчек.
Умиращият свещеник се помъчи да се усмихне.
