Керът разсеяно взе недоядена агнешка пържола от чинията и я подаде под масата. Чу се дъвчене.
„Тъй де, ама да си върна на работатъ — май ви расказах за наште Цивилни от Въжената улица, саму дету още са си В Дворъ на Псевдополис. На хората не им се нрави, дету някои от Стражата не носят униформи, обаче Командирът Ваймс вика, че и кримките не носели униформи, та затуй сганта да вървяла на м…та си.“
Поумува отново. Фактът, че капитан Керът след почти двегодишно пребиваване в Анкх-Морпорк все още пишеше срамежливо „м…та си“, показваше красноречиво що за човек е той.
„Командирът Ваймс казва, че трябвало да си имаме и тайни полицаи, щом има тайни престъпления…“
Керът се запъна. Обичаше си униформата. Всъщност други дрехи нямаше. А самата идея за прикрити… тоест действащи под прикритие служители на Стражата… ами беше немислима. Напомняше му за пиратите, плаващи под чужд флаг. Или за шпионите. Въпреки това продължи като лоялен подчинен:
„… и ас съм си сигурен, че Командирът Ваймс знае кви ги върши. Казва още, че туй не било кат старомодната полицейщина, дету само са ловили окаяниците, които били прекалено тъпи да избягат навреме! Както и да е, ама туй значи, че имаме повечку работа и доста нови лица в Стражата.“
Докато чакаше да го споходи следващото изречение, Керът взе наденичка от чинията и я подаде под масата.
Отново се чу усилено дъвчене.
Съдържателят пристъпи пъргаво към него.
— Господин Керът, не искате ли още една порция? За сметка на заведението.
Във всеки ресторант и закусвалня из целия Анкх-Морпорк охотно предлагаха безплатна храна на Керът с щастливата увереност, че той неизменно ще настоява да си плати.
— Не, благодаря, но беше много вкусно. Я да видим… да, двадесет пенса. Задръжте рестото.
— А как е вашата млада дама? Днес не съм я виждал.
— Ангуа ли? О, тя… ами обикаля по работа, нали знаете как е. Но непременно ще й предам, че сте се осведомил за благополучието й.
Джуджето кимна весело и изприпка пъргаво към другия край на заведението.
Керът съвестно добави още няколко реда в писмото и почти беззвучно попита:
— Онази каруца още ли е пред пекарната на Желязнокор?
Изпод масата се чу скимтене.
— Сериозно? Чудна работа. Разпратиха стоката преди часове, а брашното, чакъла и пясъка ги докарват чак следобед. Коларят още ли си седи на капрата?
Тихичко излайване.
— Хм, отгоре на всичко конят е прекалено хубав за товарна каруца. Пък и коларят трябваше поне да му е сложил торбичка със зоб на муцуната. А днес е последният четвъртък от месеца. Значи ден за заплати при Желязнокор.
Керът остави молива и учтиво помаха с ръка, за да привлече вниманието на съдържателя.
— Господин Гимлет, може ли чаша жълъдово кафе за вкъщи?
В Музея на джуджешкия хляб на улица „Вихрена стъпка“ уредникът господин Хопкинсън беше доста развълнуван. Една от причините беше, че току-що го убиха. Но в момента той смяташе този факт само за дребно, съпътстващо тревогите му обстоятелство.
Бе пребит до смърт със самун хляб. Това едва ли е възможно дори в най-ужасяващите човешки пекарни, но джуджешкият хляб има функция на нападателно оръжие с изумителни свойства. Джуджетата смятат пекарския занаят за неделима част от воинското изкуство. И когато правят каменни кексове, това изобщо не е метафора.
— Вижте само тази вдлъбнатина! — призова Хопкинсън. — Коричката е съсипана.
— КАКТО И ВАШИЯТ ЧЕРЕП — не пропусна да отбележи Смърт.
— О, да — съгласи се Хопкинсън, но с тона на човек, според когото черепи се намират по пет за долар, обаче добрият хлебен експонат е скъпоценна рядкост. — Какво пречеше да ме ударят с обикновена тояга? Или с чук? Щях да им услужа, ако ме бяха помолили.
Смърт, който по природа си беше маниакално целеустремен, веднага разпозна истинския майстор. Покойният господин Хопкинсън имаше писклив глас и носеше очилата си окачени с черна лентичка на врата (сега неговият дух притежаваше безтелесното им съответствие) — издайнически белези на характер, склонен към почистване на невидимите части от мебелите и подреждане на кламерите по размери.
— Твърде печално — отбеляза господин Хопкинсън. — И е проява на неблагодарност, след като им помогнах с пещта. Наистина смятам, че имам основания да се оплача.
— ГОСПОДИН ХОПКИНСЪН, ВИЕ ОСЪЗНАВАТЕ ЛИ НАПЪЛНО фАКТА, ЧЕ СТЕ МЪРТЪВ?
— Мъртъв ли?! — извиси глас уредникът. — О, не! Няма как да съм мъртъв. Това е голямо неудобство. Та аз дори още не съм довършил каталога на бойните метателни кифлички.
— ВЪПРЕКИ ТОВА ФАКТЪТ Е НАЛИЦЕ.
— Не, не. Съжалявам, но това е недопустимо. Налага се да почакате. Наистина не мога да допусна такава безсмислица.
Смърт се озадачи. Повечето хора след дървоначалното си объркване дори изпитваха известно облекчение, че са умрели. Отърваваха се от тежко бреме в подсъзнанието си. Бе им се случило най-лошото и вече можеха (образно казано, разбира се) да продължат нататък с леко сърце. Малцина смятаха случката за досадно недоразумение, от което е възможно да се измъкнеш, ако се жалваш достатъчно настойчиво.
Едната ръка на господин Хопкинсън мина през плота на масата.
— О…
— СЕГА РАЗБРАХТЕ ЛИ?
— Моментът е крайно неподходящ. Не можахте ли да подберете по-удобно време?
— САМО АКО СЕ БЯХ ПОСЪВЕТВАЛ С ВАШИЯ УБИЕЦ.
— Всичко това ми се струва твърде зле организирано. Искам да подам жалба. В края на краищата аз съм съвестен данъкоплатец.
— АЗ СЬМ СМЪРТ, А НЕ БИРНИК. ПОЯВЯВАМ СЕ САМО ВЕДНЪЖ.
Безплътната сянка на господин Хопкинсън започна да избледнява.
— Но аз винаги съм се опитвал да планирам разумно бъдещето…
— УБЕДИЛ СЪМ СЕ, ЧЕ НАЙ-ДОБРИЯТ ПОДХОД Е ДА ПРИЕМАМЕ ЖИВОТА ТАКЪВ, КАКЪВТО НИ СЕ СЛУЧВА.
— Бих казал, че е прекалено безотговорно…
— ПОНЕ АЗ ВИНАГИ СЬМ ИМАЛ ПОЛЗА ОТ ТОЗИ ПОДХОД.
Носилката спря пред Двора на Псевдополис. Ваймс остави носачите да я паркират някъде и влезе, обличайки куртката в движение.
А сякаш беше вчера, когато заварваше Участъка почти пуст. Старият сержант Колън си дремеше на стола, а прането на ефрейтор Нобс се сушеше до печката. После изведнъж всичко се обърна надолу с главата…
Сержант Колън вече го чакаше с бележник в ръка.
— Сър, получих докладите от другите Участъци — съобщи той, подтичвайки в крачка с Ваймс.
— Нещо за отбелязване?
— Сър, имаме доста смахнато убийство. В една от ония вехти къщи на Сбъркания мост. Някакъв дърт жрец го е отнесъл. Още не знам подробности. От патрула настояват само да огледаме.
— Кой е открил трупа?
— Редови стражник Визит.
— О, богове…
— Тъй вярно, сър.
— Ще се опитам да намина натам тази сутрин. Нещо друго?
— Ефрейтор Нобс не е добре, сър.
