— При нас не става така… — смънка той, а тъничкото цилиндърче се подмяташе между устните му като предсмъртна цигара. — Ние… сами… си измисляме… дум…
Коленичилата фигура го погледа още малко, после се наведе и много внимателно му затвори очите.
Командирът на Анкх-Морпоркската Градска стража сър Самюъл Ваймс се намръщи на отражението си в огледалото и започна да се бръсне.
Бръсначът в ръката му беше неговият меч на свободата. А самият акт на бръснене беше истински бунт.
Напоследък някой друг му пълнеше ваната. (И то всеки ден! Преди дори не би предположил, че човешката кожа е в състояние да изтърпи това.) Друг му переше и гладеше дрехите. (Ох, тези нафукани премени…) Друг му приготвяше храната. (Какви гозби само! Ваймс знаеше твърде добре, че е започнал да трупа тлъстинки.) Дори друг му лъскаше ботушите. (Ботуши! Високи, здрави, по мярка, от черна лъскава кожа, а не разпадащ се боклук с едва закрепени подметки от мукава). Всъщност имаше кой да прави почти всичко вместо него, но един мъж трябва сам да свърши някои неща. Например да се обръсне.
Той беше наясно, че лейди Сибил леко се мръщи на упорството му. Нейният баща не се бе обръснал самостоятелно дори един-единствен път през живота си. Имал си човек специално за тази работа. Ваймс обаче измисли възражение — твърде много години бе обикалял градските улици нощем, за да е спокоен, когато някой борави с острие съвсем близо до шията му. Истинската причина остана неизречена — мразеше дори идеята светът да се дели на бръснати и бръснещи. Или на хора с лъскави ботуши и други, които почистват калта от подметките им. А зърнеше ли Уиликинс да сгъва прилежно дрехите му, с мъка потискаше ужасното желание да срита лъскавия задник на иконома, защото виждаше в него въплътено оскърбление към човешкото достойнство.
Острието на бръснача се плъзгаше плавно по четината, набола от снощи.
Вчера имаше някаква официална вечеря. Вече не си спомняше повода. Струваше му се, че си прахосва целия живот по подобни сбирки. Лукави кискащи се жени и блеещи младоци, които някой бе пропуснал при раздаването на мъжествено изпъкналите брадички. И както винаги се прибра през потъналия в мъгла град, обзет от бяс към самия себе си.
Забеляза светла ивица под вратата на кухнята, чу разговор, поръсен със смях, и влезе. Там бяха Уиликинс, старецът, който разпалваше бойлера, главният градинар и момчето, което лъскаше лъжиците и поддържаше огъня в камините. Играеха карти. На масата стърчаха отворени бутилки бира.
Ваймс си придърпа стол, пусна няколко майтапа и помоли да раздадат карти и на него. Останалите се държаха… приветливо. Но както играеха, той усещаше Вселената да кристализира около него, сякаш се бе превърнал в зъбното колелце на стъклен часовник. Нямаше смях. Обръщаха се към него със „сър“ и току се прокашляха. Всичко беше много… сдържано.
Най-сетне смънка някакво извинение и се махна. И преди да е стигнал до края на коридора, май дочу хаплива забележка, последвана от… е, може би само подсмиване. А може и да беше присмехулен кикот.
Острието на бръснача внимателно заобиколи носа.
Ха! Само допреди две-три години човек като Уиликинс би го пуснал в кухнята на такава къща единствено от снизхождение. Но щеше да го накара да си събуе ботушите.
„Ето това ти е сега животецът, сър Самюъл Ваймс, Командир на Градската стража. За тузарите си едно надскочило боя си ченге, пък за останалите — тузар, а?“
Намръщи се на отражението си в огледалото.
Нямаше как да отрече, че започна от дъното. В момента обаче имаше по три изобилни гозби на ден, прекрасни ботуши, топло легло нощем и… като опря в изброяването до леглото, не биваше да пропуска и съпругата. Добрата стара Сибил. Да де, отскоро беше склонна да подхваща разговори за пердетата в дома, но сержант Колън разправяше, че това им се случвало на жените, било нещо биологично и напълно нормално.
Всъщност Ваймс беше доста привързан към предишните си боклучави ботуши. С такива тънки подметки можеше направо да чете улицата. Бе стигнал дотам, че и в тъмна като катран нощ знаеше къде се намира само като усетеше калдъръма под краката си. Както и да е…
В огледалото за бръснене, разположено пред Сам Ваймс, се забелязваше някаква лека чудноватост. Беше малко изпъкнало, затова отразяваше по-голяма част от стаята в сравнение с плоските огледала и даваше чудесен изглед към пристройките и градината зад прозореца. Хм… Косата му горе се поразрежда. Няма съмнение, че челото му заема нови територии. Вярно, така има по-малко коса за сресване, но пък повече лице за миене…
Нещо шавна в огледалото.
Той отскочи встрани и се наведе.
Огледалото се пръсна на парченца.
Някой изтрополи отвъд строшения прозорец, нещо изпращя и се чу писък.
Ваймс се изправи. Извади най-голямото оцеляло парче огледало от паничката с пяна за бръснене и го подпря на черната стрела от арбалет, забила се почти докрай в стената.
И се дообръсна.
После дръпна шнура на звънчето. Уиликинс се появи тутакси.
— Да, сър?
Ваймс тъкмо измиваше острието на бръснача.
— Би ли казал на момчето да отскочи до стъкларя?
Очите на иконома се стрелнаха към прозореца, после към остатъците от огледалото.
— Да, сър. Пак ли да изпратя сметката на Гилдията на убийците, сър?
— Придружена с моите най-добри пожелания. А, щом тъй и тъй ще излиза, нека намине в магазинчето до безистена „Пет на седем“ и да ми купи ново огледало за бръснене. Онова джудже знае какви предпочитам.
— Да, сър. Да осведомя ли нейна светлост за това произшествие, сър?
— Не. Тя всеки път казва, че вината е моя, защото ги дразня.
— Както желаете, сър. — Уиликинс изчезна като с магия.
Сам Ваймс си избърса лицето и слезе в дневната, където отвори шкафа и извади новия си арбалет — подарък за сватбата от Сибил. Бе свикнал със стария модел, какъвто имаха в Стражата, отличаващ се с гнусното свойство да му се къса тетивата, когато е най-напечено. Това оръжие обаче беше марка „Бърли и Силен в ръката“, изработено по поръчка и дори с приклад от полиран орех. Казваха, че по-добро не можело да се намери.
Избра си една тънка пура и нехайно излезе в градината.
Откъм сградата на драконите се носеше врява. Ваймс влезе, затвори вратата и подпря арбалета на нея.
Скимтенето и писукането се засилиха. Над дебелите стени на нишите подскачаха малки огнени струйки.
Той се наведе над най-близката преграда. Хвана току-що излюпило се драконче и го погъделичка под муцунката. То охотно избълва пламък, Ваймс си запали пурата и с наслада пое дима.
После пусна кръгче пушек към фигурата, увиснала под тавана, и поздрави:
— Добро утро.
Онзи се гърчеше отчаяно. С изумителен мускулен контрол бе успял да увисне на едното си стъпало от носещата греда под тавана, но май не му стигаха силите да се придърпа нагоре. А да се пусне беше просто немислимо. Под него възбудено подскачаха десетина невръстни дракончета и бълваха огън.
— Ъ-ъ… добро утро — отвърна висящият.
— Ама денят наистина започва приятно — осведоми го Ваймс и разсеяно вдигна кофа въглища от пода. — Макар че очаквам по-късно пак да падне мъгла.
Избра малка бучка и я подхвърли на дракончетата. Те се сборичкаха кой да я докопа.
Ваймс взе друга бучка. Малкото създание, което погълна въгленчето, вече изригваше забележимо по- дълги и по-горещи пламъци.
— Предполагам — подхвана любезно младежът под тавана, — че не бих намерил убедителни доводи, за
