да ви склоня да ме пуснете?
Още едно драконче си хапна въглен и блъвна огнено кълбо. Младежът се залюля трескаво, за да го избегне.
— Оставям на вас да се досетите — отвърна Ваймс.
— Като се замисля — промълви убиецът, — не беше особено благоразумно да избера маршрута през покрива.
— Вероятно — не отрече Ваймс.
Преди няколко седмици загуби цели часове, за да подрязва дъски и напречници и да пренарежда старателно керемиди.
— Трябваше да скоча от оградата и да се шмугна през храсталака.
— Не е невъзможно — вдигна рамене Ваймс. В храсталака пък бе заложил капан за мечки. Взе още няколко бучки от кофата.
— Предполагам, че не бихте пожелал да споделите кой ви нае?
— Уви, сър, не бих го сторил. Знаете какви са ни правилата.
Ваймс кимна мрачно и подхвърли:
— Миналата седмица се наложи да заведем сина на лейди Селачии при Патриция за малка раздумка. Ето един младеж, за когото е наложително да проумее, че „Не!“ не означава „О, да, на всяка цена!“.
— Няма да споря с вас, сър.
— После пък се случиха неприятностите с момчето на лорд Ръждьо. Не може ей така да прострелваш слугите, щом ти щукне, че неправилно са ти наредили ботушите. Голяма бъркотия настава. Ще трябва и той да различава ляво от дясно като всички нас. Както и криво от право.
— Разбирам, сър.
— Изглежда стигнахме до задънена улица — замисли се Ваймс.
— Така ми се струва, сър.
Ваймс замери с въгленче един бронзово-зелен дракон, който ловко хвана плячката между зъбите си. В сградата определено се сгорещяваше.
— Едно само не ми е ясно… Защо всички вие си опитвате късмета или тук, или в службата ми? Ами че аз доста обикалям насам-натам, нали? Можете да ме надупчите и на улицата, не съм ли прав?
— Моля?! Да заприличаме на най-обикновени бандити?!
Ваймс кимна отново. И в Гилдията на убийците имаха представа за чест, макар черна и разкривена.
— Та колко струвам сега?
— Двадесет хиляди, сър.
— А, трябва да вдигнете цената
— Съгласен съм.
Ваймс помисли, че ако този тип успее да се върне в Гилдията, точно това щеше да се случи. Поне собствения си живот убийците оценяваха доста скъпичко. — Тъй значи… — проточи той, оглеждайки съсредоточено запаления край на пурата си. — Гилдията прибира петдесет процента от цената. Остават някакви си десет хиляди долара.
Младежът обмисли думите му, пресегна се към колана си и неловко подхвърли натъпканата кесия към Ваймс, който я хвана и взе арбалета си.
— Струва ми се — започна делово, — че от това начално положение човек може и да стигне до вратата само с повърхностни изгаряния. Стига да е бърз. Вие как сте с пъргавината?
Не последва отговор.
— Разбира се, необходимо е и да бъде отчаян — умислено продължи Ваймс.
Закрепи арбалета на масичката за разпределяне на въглищата по порции, извади парче канап от джоба си, върза единия му край за пирон, а другия — за тетивата на оръжието. Отстъпи предпазливо встрани и освободи полека спусъка.
Тетивата помръдна едва забележимо.
Наблюдаващият го отгоре убиец май бе спрял да диша.
Ваймс засмука пурата, докато запаленият й край се превърна в миниатюрно подобие на ада, после я извади от устата си и я облегна така, че от нея да изгорят още два-три милиметра, преди да подпали изопнатия канап.
— Ще оставя вратата отключена. Поначало съм сговорчив човек. И ще следя кариерата ви с искрен интерес.
Подхвърли остатъка от въглените на дракончетата и излезе.
Май му предстоеше типичен Анкх-Морпоркски ден, изпълнен с оживление, а утрото едва започваше.
Тъкмо стигна до къщата и чу съскане, щракане, накрая трескав тропот на бягащи крака в посока към декоративното езерце. Усмихна се.
Уиликинс го чакаше с куртката му в ръце.
— Сър Самюъл, не забравяйте, че в единадесет часа трябва да отидете при негово превъзходителство.
— Да, да.
— А в десет трябва да се отбиете в Хералдическата палата. Сър, нейна светлост ви напомня това много настойчиво. Ще повторя думите й, сър: „Кажи му хич да не си измисля извинения този път.“
— Ох, добре, де!
— Освен това нейна светлост ви моли да се постараете да не изнервяте никого.
— Предай й, че ще се постарая.
— Сър, вашата носилка ви очаква пред портата.
Ваймс въздъхна.
— Благодаря ти. Впрочем в декоративното езерце има един човек. Извади го и му поднеси чаша чай, ако това не те затруднява. Според мен е момче със заложби.
— Непременно ще го сторя, сър.
Носилката… О, да, носилката! Сватбеният подарък от Патриция. Лорд Ветинари знаеше твърде добре, че Ваймс с удоволствие броди по улиците на града, затова — както можеше да се очаква от него — му подари нещо, което пречеше на обиколките.
Носилката наистина го очакваше. Двамата носачи се изпънаха в енергична готовност.
И сър Самюъл Ваймс, Командир на Градската стража, отново се разбунтува. Вероятно беше редно да използва проклетата измишльотина, обаче…
Вторачи се в предния носач и му посочи недвусмислено вратата на кабинката.
— Вмъквай се вътре!
— Но, сър…
— Хубаво утро — сподели Ваймс и смъкна куртката от раменете си. — Аз ще карам.
„Най-скъпи ми Маму и Тати…“
Капитан Керът от Градската стража на Анкх-Морпорк имаше почивен ден. И си бе създал навици. Отначало закусваше в някое от по-близките кафенета. После написваше писмото до домашните си. Тези писма неизменно го затрудняваха. Посланията от родителите му винаги бяха интересни, пълни със статистика за добивите от мините, както и с вълнуващи новини за нови шахти и перспективни залежи. А той можеше да им разкаже само за убийства и подобни дреболии.
Подъвка още малко тъпия край на молива.
„Ами пак имъхме интиресна седмицъ. Аз фърча напред-назад къто муха — бес майтап! Откриваме нов участък на Стражъта на Улицътъ на чревцата, по-наблизу до Сенките. Вече стават цели четири с ония в Кукличките и Дългостен, пък аз съм единедничък капитан, та едва смогвам. Правичкъта да си кажа, понякогаш ми липсвъ дружеския дух от онуй време, когато си бяхме само аз и Ноби и сержант Колън, ама кво да прайш, нали вече сме във Века на плодния прилеп. Сержант Колън щял да излиза в пенсия на края на тоз месец. Казва, че госпожа Колън искала да купят ферма, а той предвкусвъл спокойствието и Близустъ с Природата. Сигурно и вие ще му пожелаете всичку най-добро. А пък приятелчето ми Ноби си е все същия, ама още повече, ако ме разбирате.“
