— Просто не мога да приема сериозно Стражата и… и понякога ми се струва, че Керът събира смелост да ми поиска ръката… Нищо добро няма да излезе от това. Дразни ме, че според него всичко се подразбира от само себе си. Затова предпочитам да си тръгна сега — нахално излъга Ангуа.
— Керът не би ли се опитал да те разубеди?
— Сигурно, но какво може да ми каже?
— Ще се натъжи.
— Предполагам — по-рязко изрече Ангуа и просна поредната рокля на леглото. — Ще му мине.
— Хролф Бедрогриз ме покани да излезем заедно някоя вечер — срамежливо сподели Веселка. — И аз съм почти сигурна, че е мъж!
— Радвам се да го чуя.
Веселка стана.
— Ще те изпратя до Участъка, после застъпвам на дежурство.
Преполовиха Брястова улица, преди да видят главата и раменете на Керът над тълпата.
— Май е искал да те навести — подхвърли джуджето. — Да си тръгна ли?
— Късничко е…
— Добро утро, ефрейтор госпожице Дребнодупе — весело поздрави Керът. — Здрасти, Ангуа. Тъкмо идвах при теб, но първо трябваше да си напиша писмото до вкъщи, разбира се. — Той свали шлема си, нервно си приглади косата и заекна: — Аз, ами…
— Знам какво се канеше да ме попиташ — сряза го Ангуа.
— Така ли?
— И знам, че отдавна мислиш за това.
— Било е очевидно, а?
— Отговорът е не. Съжалявам, много ми се искаше да кажа да, но не мога.
Керът я зяпна слисан.
— Никога не би ми хрумнало, че ще откажеш… Но защо?
— Ти си невероятен — поклати глава тя. — Наистина.
— Мислех си, че ще се зарадваш… — Керът въздъхна. — Добре де, не е толкова важно.
Сякаш изби опората изпод краката й.
— Не е ли? — промълви Ангуа.
— Ами щеше да ми е много приятно, но няма да роня сълзи.
— Няма ли?
— Разбира се. Ти си имаш свой живот. Чудесно. Надявах се да те зарадвам, но… мога и сам да разтребя там.
— Моля?!… — Ангуа помисли усилено. — Керът, всъщност за какво говориш?
— Ами за Музея на джуджешкия хляб, как за какво! Обещах на сестрата на господин Хопкинсън, че ще почистя. А и всичко трябва да се подреди подобре. Тя не е никак заможна и реших, че малко доходи от музея ще й бъдат от полза. Между нас да си остане, но някои от експонатите могат да бъдат представени доста по-привлекателно. Уви, господин Хопкинсън се придържаше към консервативни възгледи. В града живеят много джуджета и съм сигурен, че ще започнат да се стичат на тълпи към музея, ако научат, че го има. Разбира се, по-младите пък трябва да се запознаят и да се гордеят с богатото си културно наследство. Не се съмнявам, че е достатъчно да се поизбърше прахолякът и да се пребоядисат по-древните самуни. Нямам нищо против да пожертвам няколко свободни дни за това добро дело. Надявах се, че и за теб ще бъде приятно разнообразие, но все пак разбирам, че не всеки се увлича по бойното пекарство…
Ангуа се опули насреща му. Керът често предизвикваше такива погледи — впиваха се във всяка извивка на лицето му, за да търсят и най-нищожен намек, че той си прави майтап. Някаква проточила се във времето странна шега с всички наоколо и с целия свят. Дори мускулите и сухожилията в тялото й крещяха, че непременно е така, но лицето на Керът не издаваше нищо.
— Да… — едва промълви тя. — С твоя помощ този музей май ще се превърне в малка златна мина.
— Съвременните музеи трябва да станат много по-привлекателни. А господин Хопкинсън дори не е успял да опише цял комплект партизански метателни кифлички! Както и някои от най-ранните образци на отбранителни понички…
— Какво богатство… — поклати глава Ангуа. — Ей, а защо не сложим над входа огромна реклама? Да речем, „Запознайте се отблизо с джуджешкия хляб!“.
— Така едва ли ще привлечем по-практичните джуджета — възрази Керът, който приемаше буквално и най-хапливата реплика. — Близкото познанство с джуджешкия хляб може да бъде и фатално. Хубаво е обаче, че идеята ти допада!
„Все някога ще трябва да си тръгна — унило си мислеше Ангуа, когато продължиха по улицата. — Рано или късно той ще разбере, че е невъзможно да останем заедно. Върколаци и хора… И едните, и другите имаме какво да губим. Някой ден ще бъда принудена да го напусна.“
Но защо да не умува утре за това?
— Искаш ли си роклите? — попита вървящата зад тях Веселка.
— Ами… Една-две…
Информация за текста
© 1996 Тери Пратчет
© 2000 Владимир Зарков, превод от английски
Terry Pratchett
Feet of Clay, 1996
Източник: [[http://sf.bgway.com|Библиотеката на Александър Минковски]]
Публикация:
ГЛИНЕНИ КРАКА. 2000. Изд. Вузев, София. Серия Истории от Светът на диска. Роман. Превод: [от англ.] Владимир ЗАРКОВ [Feet Of Clay / Terry Pratchett]. Художник: Джош КИРБИ. Формат: 100?180 (18 см.). Страници: 406. Цена: 6.00 лв. ISBN: 954-422-059-3.
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/1802]
Последна редакция: 2007-06-30 22:13:41
1
Впоследствие просякът се напи до вдървяване и го замъкнаха на борда на товарен кораб, който се отправи към далечни непознати страни. Из онези краища просякът срещна множество оскъдно облечени млади дами. Накрая почина от неволно стъпване върху тигър. Вярно казват: „Направи добро, пък го хвърли в морето.“
2
Тоест онези, които ти дават възможност да прикачиш на някоя твар три допълнителни крака, а после да я накараш сама да се пръсне на парченца.
3
Кметство.
4
