Начело вървеше Хюнон, Върховен жрец на Слепия Йо и говорител по религиозните въпроси, доколкото някой можеше да изразява несъвместимите интереси на всички изповедания в Анкх-Морпорк. Той забеляза Ваймс и забърза към него, вдигнал показалец към небето.

— Виж какво, Ваймс… — Млъкна и се вторачи сърдито в Дорфл. — Това ли е създанието?

— Да, пред вас е големът Дорфл — малко по-натъртено отвърна Командирът на Стражата. — Стражник Дорфл, запознай се с негово преосвещенство.

Големът почтително вдигна ръка към шлема си.

— С Какво Можем Да Ви Бъдем Полезни?

— А, този път прекали, Ваймс! — разпени се Хюнон, без да слуша Дорфл. — Надарил си това нещо с реч, а то дори не е живо!

— Искаме го стрит на прах!

— Светотатство!

— Хората няма да търпят това!

Хюнон се озърна към останалите свещенослужители.

— Аз говоря в момента. — Пак се взря възмутено във Ваймс. — Това е оскверняване и идолопоклонство…

— Аз не му се покланям — вдигна рамене Командирът на Стражата, който вече се забавляваше добре. — Наех го на работа. А пък за оскверняването не знам… Способен съм само на сквернословие, ако искате да чуете…

Пое си дълбоко дъх.

— Извинете — намеси се Дорфл.

— Няма да те слушаме! — отсече някой от жреците. — Ти не си жив.

Дорфл кимна бавно.

— Това Е Напълно Правдиво Твърдение.

— Чухте ли? Призна си!

— Предлагам Да Ме Натрошите, А После Да Стриете Късовете На Най-Ситния Прах. Не Мисля, Че Ще Откриете Дори Един Атом Живот…

— Вярно! Хайде да го направим!

— Но За Да Бъде Изпитанието Пълно, Някой От Вас Трябва Да Се Подложи Доброволно На Същия Процес.

Тълпата се смълча.

— Не е честно — оплака се един свещеник след малко. — После ще вземат праха ти, ще го изпекат отново и ти ще оживееш…

Изведнъж тишината стана още по-тежка. Хюнон промърмори:

— А бе, аз ли нещо бъркам или нагазихме чак насред блатото на теологията?

Друг жрец попита:

— Наистина ли си казал, че ще повярваш в който и да е бог, чието битие може да бъде доказано в логически диспут?

— Наистина.

Ваймс беше обзет от предчувствие за близкото бъдеще и благоразумно се отдалечи на десетина крачки от Дорфл.

— Но нали е ясно за всекиго, че боговете съществуват? — учуди се някакъв монах.

— Изобщо Не Е Очевидно.

Мълния прониза облаците и се заби в шлема на Дорфл. Блъвнаха пламъци, чу се шуртене. Стопената броня на голема се стече на локвички около нажежените до бяло крака.

— Не Бих Казал, Че Това Е Осббено Убедителен Довод — чу се спокойният глас на Дорфл някъде от облаците дим.

— Досега и той стигаше — вдигна рамене Ваймс. Върховният жрец на Слепия Йо се озърна към колегите си.

— Ей, хора, няма нужда да се увличаме…

— Но Офлър е отмъстителен бог! — възрази някой от по-задните редици.

— Ами! Просто си е кръвожаден — отсече Хюнон.

Втора мълния плъзна на зигзаг в небето, но само метър над шапката на върховния жрец се отклони под прав ъгъл, заби се в един от дървените хипопотами на моста и го сцепи. Хюнон се ухили самодоволно и се обърна да продължи разговора с Дорфл, който полека се охлаждаше с тих звън.

— Та значи казваш, че ще признаещ съществуването на който и да е бог само ако бъде доказано чрез дискусия, така ли?

— Да.

Върховният жрец потри ръце.

— Няма проблеми, драги ми порцеланчо. Първо нека обмислим въпроса зас…

— Моля Да Ме Извините — прекъсна го големът, наведе се и взе разтопената по краищата значка на стражник.

— Какво ти щукна? — учуди се Хюнон.

— В Този Миг Някъде Може Би Извършват Престъпление. Но Когато Не Съм На Работа, Ще Беседвам Охотно Със Свещенослужителя На Най-Достойния Бог.

Дорфл закрачи по моста покрай тълпата. Ваймс кимна небрежно на потресените жреци и го догони. „Взехме отломките му, изпекохме ги отново и той се оказа свободомислещо създание. Сега няма други думи в главата си освен онези, които си е избрал сам. И не е просто атеист, ами керамичен безбожник. Огнеупорен!“

Денят се очертаваше много приятен.

А зад тях на моста вече се биеха.

Ангуа си събираше багажа. По-точно нищо не успяваше да събере. Вързопчето трябваше да бъде достатъчно леко, за да го носи с уста. Малко пари (не би й се наложило често да си купува храната) и един кат дрехи (за редките случаи, когато ще бъде принудена да ги носи) не заемаха кой знае колко място.

— Проблемът е в обувките — промълви тя гласно.

— Ами ако снадиш връзките им и ги провесиш на врата си? — предложи Веселка, седнала на тясното легло.

— Умно го измисли. Искаш ли тези рокли? Тъй и не ги облякох. Можеш да си ги скъсиш.

Джуджето опипваше плата.

— Но това е коприна!

— Май една ще ти стигне, за да си ушиеш две.

— Имаш ли нещо против да ги поделя с още няколко момичета? И други дами — натърти с удоволствие Веселка — от Стражата започнаха да се замислят…

— Накрая да не дадете шлемовете си за претопяване? — подсмихна се Ангуа.

— Е, чак дотам няма да стигнем. Но защо да не им придадем по-интересна форма? Ъ-ъ…

— Да?

— Ами… — Джуджето неловко сгуши глава в раменете си. — Ти нали не си изяла никого досега? Сещаш се, де… С хрускане на кости и така нататък.

— Не съм.

— Аз… само съм чувала, че вторият ми братовчед е изяден от върколаци. Казваше се Сфен.

— Името ми е непознато — вдигна рамене Ангуа. Веселка се усмихна бледичко.

— Тогава всичко е наред…

— …и нямаш нужда от сребърната лъжица в джоба си — меко подсказа Ангуа.

Устата на джуджето сякаш се отвори по собствена воля и изхвърли думите.

— Изобщо нямам представа как е попаднала в джоба ми, когато миех чиниите, и не съм искала да…

— Честно ти казвам, това изобщо не ме притеснява. Свикнала съм. Виж какво, не се заблуждавай. Не че не ми се иска… Важното е да ти се иска, но да не го правиш.

— Не е толкова задължително да си тръгнеш, нали?

Вы читаете Глинени крака
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату