Начело вървеше Хюнон, Върховен жрец на Слепия Йо и говорител по религиозните въпроси, доколкото някой можеше да изразява несъвместимите интереси на всички изповедания в Анкх-Морпорк. Той забеляза Ваймс и забърза към него, вдигнал показалец към небето.
— Виж какво, Ваймс… — Млъкна и се вторачи сърдито в Дорфл. — Това ли е създанието?
— Да, пред вас е големът Дорфл — малко по-натъртено отвърна Командирът на Стражата. — Стражник Дорфл, запознай се с негово преосвещенство.
Големът почтително вдигна ръка към шлема си.
— С Какво Можем Да Ви Бъдем Полезни?
— А, този път прекали, Ваймс! — разпени се Хюнон, без да слуша Дорфл. — Надарил си това нещо с реч, а то дори не е живо!
— Искаме го стрит на прах!
— Светотатство!
— Хората няма да търпят това!
Хюнон се озърна към останалите свещенослужители.
— Аз говоря в момента. — Пак се взря възмутено във Ваймс. — Това е оскверняване и идолопоклонство…
— Аз не му се покланям — вдигна рамене Командирът на Стражата, който вече се забавляваше добре. — Наех го на работа. А пък за оскверняването не знам… Способен съм само на сквернословие, ако искате да чуете…
Пое си дълбоко дъх.
— Извинете — намеси се Дорфл.
— Няма да те слушаме! — отсече някой от жреците. — Ти не си жив.
Дорфл кимна бавно.
— Това Е Напълно Правдиво Твърдение.
— Чухте ли? Призна си!
— Предлагам Да Ме Натрошите, А После Да Стриете Късовете На Най-Ситния Прах. Не Мисля, Че Ще Откриете Дори Един Атом Живот…
— Вярно! Хайде да го направим!
— Но За Да Бъде Изпитанието Пълно, Някой От Вас Трябва Да Се Подложи Доброволно На Същия Процес.
Тълпата се смълча.
— Не е честно — оплака се един свещеник след малко. — После ще вземат праха ти, ще го изпекат отново и ти ще оживееш…
Изведнъж тишината стана още по-тежка. Хюнон промърмори:
— А бе, аз ли нещо бъркам или нагазихме чак насред блатото на теологията?
Друг жрец попита:
— Наистина ли си казал, че ще повярваш в който и да е бог, чието битие може да бъде доказано в логически диспут?
— Наистина.
Ваймс беше обзет от предчувствие за близкото бъдеще и благоразумно се отдалечи на десетина крачки от Дорфл.
— Но нали е ясно за всекиго, че боговете съществуват? — учуди се някакъв монах.
— Изобщо Не Е Очевидно.
Мълния прониза облаците и се заби в шлема на Дорфл. Блъвнаха пламъци, чу се шуртене. Стопената броня на голема се стече на локвички около нажежените до бяло крака.
— Не Бих Казал, Че Това Е Осббено Убедителен Довод — чу се спокойният глас на Дорфл някъде от облаците дим.
— Досега и той стигаше — вдигна рамене Ваймс. Върховният жрец на Слепия Йо се озърна към колегите си.
— Ей, хора, няма нужда да се увличаме…
— Но Офлър е отмъстителен бог! — възрази някой от по-задните редици.
— Ами! Просто си е кръвожаден — отсече Хюнон.
Втора мълния плъзна на зигзаг в небето, но само метър над шапката на върховния жрец се отклони под прав ъгъл, заби се в един от дървените хипопотами на моста и го сцепи. Хюнон се ухили самодоволно и се обърна да продължи разговора с Дорфл, който полека се охлаждаше с тих звън.
— Та значи казваш, че ще признаещ съществуването на който и да е бог само ако бъде доказано чрез дискусия, така ли?
— Да.
Върховният жрец потри ръце.
— Няма проблеми, драги ми порцеланчо. Първо нека обмислим въпроса зас…
— Моля Да Ме Извините — прекъсна го големът, наведе се и взе разтопената по краищата значка на стражник.
— Какво ти щукна? — учуди се Хюнон.
— В Този Миг Някъде Може Би Извършват Престъпление. Но Когато Не Съм На Работа, Ще Беседвам Охотно Със Свещенослужителя На Най-Достойния Бог.
Дорфл закрачи по моста покрай тълпата. Ваймс кимна небрежно на потресените жреци и го догони. „Взехме отломките му, изпекохме ги отново и той се оказа свободомислещо създание. Сега няма други думи в главата си освен онези, които си е избрал сам. И не е просто атеист, ами керамичен безбожник. Огнеупорен!“
Денят се очертаваше много приятен.
А зад тях на моста вече се биеха.
Ангуа си събираше багажа. По-точно нищо не успяваше да събере. Вързопчето трябваше да бъде достатъчно леко, за да го носи с уста. Малко пари (не би й се наложило често да си купува храната) и един кат дрехи (за редките случаи, когато ще бъде принудена да ги носи) не заемаха кой знае колко място.
— Проблемът е в обувките — промълви тя гласно.
— Ами ако снадиш връзките им и ги провесиш на врата си? — предложи Веселка, седнала на тясното легло.
— Умно го измисли. Искаш ли тези рокли? Тъй и не ги облякох. Можеш да си ги скъсиш.
Джуджето опипваше плата.
— Но това е коприна!
— Май една ще ти стигне, за да си ушиеш две.
— Имаш ли нещо против да ги поделя с още няколко момичета? И други дами — натърти с удоволствие Веселка — от Стражата започнаха да се замислят…
— Накрая да не дадете шлемовете си за претопяване? — подсмихна се Ангуа.
— Е, чак дотам няма да стигнем. Но защо да не им придадем по-интересна форма? Ъ-ъ…
— Да?
— Ами… — Джуджето неловко сгуши глава в раменете си. — Ти нали не си изяла никого досега? Сещаш се, де… С хрускане на кости и така нататък.
— Не съм.
— Аз… само съм чувала, че вторият ми братовчед е изяден от върколаци. Казваше се Сфен.
— Името ми е непознато — вдигна рамене Ангуа. Веселка се усмихна бледичко.
— Тогава всичко е наред…
— …и нямаш нужда от сребърната лъжица в джоба си — меко подсказа Ангуа.
Устата на джуджето сякаш се отвори по собствена воля и изхвърли думите.
— Изобщо нямам представа как е попаднала в джоба ми, когато миех чиниите, и не съм искала да…
— Честно ти казвам, това изобщо не ме притеснява. Свикнала съм. Виж какво, не се заблуждавай. Не че не ми се иска… Важното е да ти се иска, но да не го правиш.
— Не е толкова задължително да си тръгнеш, нали?
