Разбираше колко опасни са мислите му. Но тъкмо такива се вмъкват в ума на стражника, когато гонитбата свърши и е лице в лице с преследвания през задъхания кратък миг между престъплението и наказанието.
И може би стражникът е виждал твърде често цивилизацията със съдрана кожа. Вече не му се иска да постъпва като стражник, а като нормален човек. Привижда му се как с едно прещракване на арбалета или удар на меча може да направи света малко по-чист.
Не бива да мислиш така дори за вампирите, макар че те отнемат живота на другите — кого ли засяга животецът на мижитурките? — а на тях няма какво толкова да им отнемеш.
Не бива, защото ти дават меч и значка, значи се превръщаш в друг човек и просто не можеш да си позволиш някои мисли.
Само престъпленията имат нужда от мрак. Наказанието се извършва на светло. Керът все повтаряше, че това била работата на свестния стражник — да пали свещ в тъмата.
Ваймс най-сетне намери пурата. Започна да тършува за кибрит.
Томовете бяха струпани на купчини край стените. В сиянието на свещите блешукаха златни букви, лъщеше кожа. Ето ти я хералдиката с подробностите за произхода и потеклото, „Кой кой е“ на отминалите векове. Книгите за породистите обитатели на града, върху които те стъпваха, за да гледат останалите отвисоко.
Ха, останал е без кибрит…
Ваймс невъзмутимо протегна ръка в прашната тишина на Хералдическата палата, взе един свещник и си запали пурата.
Пое дима надълбоко с огромно удоволствие и се загледа замислено в книгите. До лицето му свещите припукваха и хвърляха трепкащи отблясъци.
Часовникът отброяваше неритмично секундите. Стигна с препъване до един часа след пладне, Командирът на Стражата стана и влезе в Правоъгълния кабинет.
— А, Ваймс, ти ли си? — вдигна глава лорд Ветинари.
— Да,сър.
Ваймс бе успял да поспи няколко часа и дори се опита да поизстърже четината от бузите си.
Патрицият разместваше разни книжа по бюрото.
— Отминалата нощ изглежда е била изпълнена със събития…
— Да, сър.
Всички униформени знаят и с мозъка на костите си как да се държат в подобни обстоятелства. Важно е да гледаш само право напред.
— Както бях осведомен, Кралският хералдически дракон е в тъмницата ми — продължи Патрицият.
— Да,сър.
— Прочетох доклада ти. Струва ми се, че доказателствата са слабовати.
— Сър?
— Ваймс, един от свидетелите ти дори не се числи между живите.
— Прав сте, сър. Същото, строго погледнато, важи и за заподозрения.
— Той обаче е видна фигура в града. Светило в своята област.
— Да, сър.
Лорд Ветинари размести още малко книжа. По един от листовете имаше отпечатъци от осаждени пръсти.
— Ваймс, както изглежда, ще трябва да ти обявя служебна благодарност.
— За какво, сър?
— Младшите хералди в Палатата… тоест в остатьците от Палатата ми обясняват в писмото си колко храбро си се проявил снощи.
— Сър?
— Извел си всички онези хералдически животни, вдигнал си тревога и така нататък. Наричат те „опора на реда и закона“. Вярно ли е, че повечето животни сега са настанени у вас?
— Да, сър. Не бих могъл да ги оставя на произвола на съдбата. Имаме свободно място, сър, а Родерик и Кийт се чувстват добре в езерото. Настроиха се много дружелюбно към Сибил, сър.
Лорд Ветинари се прокашля и с интерес разгледа тавана на кабинета си.
— Значи ти си… помогнал при пожара.
— Да, сър. Изпълних гражданския си дълг, сър.
— Както ме осведомиха, пожарът изглежда е започнал при падането на свещник по време на схватката ти с Кралския хералдически дракон… или след нея.
— Предполагам, сър.
— Същото предполагат и младшите хералди.
— Някой вече съобщи ли на Кралския хералдически дракон? — невинно попита Ваймс.
— Да.
— Той е посрещнал новината достойно, надявам се.
— Той е крещял дълго, Ваймс. И сърцераздирателно, както ми докладваха. Освен това е изрекъл най- разнообразни заплахи срещу теб, незнайно защо.
— Ще се опитам да го вместя в претоварения си график, сър.
Лорд Ветинари помълча, потропваше с пръсти по бюрото.
— Знам, че там имаше много интересни и древни ръкописи. Чувал съм, че били безценни.
— Да, сър. Несъмнено без никаква стойност, сър.
— Ваймс, трябва ли да предположа, че ти не разбра думите, които изрекох току-що?
— Възможно е, сър.
— Архивите за произхода на немалко изтъкнати стари родове се превърнаха в пепел. Разбира се, хералдите ще възстановят каквото могат, а и самите родове водят старателно записки за потеклото си, но… Откровено казано, всички тези сведения вече ще бъдат несигурни и непълни. Твърде неловка ситуация, поне според мен. Ти на какво се усмихваш, Командир Ваймс?
— Зрителна илюзия, сър. От светлината е.
— Сър Самюъл, винаги съм смятал, че по характер си твърдо настроен срещу властта.
— Сър?
— И ми се струва, че си съхранил тази си приумица, макар вече да си един от представителите на властта.
— Сър?
— Ами че това е направо коан от философията на дзен…
— Сър?
— Убеждавам се, че е достатъчно да се разболея за няколко дни и ти успяваш да вбесиш всяка важна личност в този град.
— Сър.
— Това „да, сър“ ли беше или „не, сър“?
— Беше само „сър“, сър.
Патрицият погледна за миг един от листовете на бюрото си.
— Наистина ли си ударил с юмрук по носа президента на Гилдията на убийците?
— Да,сър.
— Защо?
— Нямах подръка кинжал, сър.
Ветинари се извърна за миг.
— Съветът на църквите, храмовете, свещените горички и големите зловещи скали настоява… за много неща, сред които се споменава и церемония с диви коне. Но първото им искане е да те уволня позорно.
— Нима, сър?
— Всъщност вече се събраха седемнадесет настоятелни послания, според които съм длъжен да ти отнема значката. Някои искат да приложа към нея и части от тялото ти. Защо беше нужно да подлудяваш всекиго?
— Изглежда е дарба, сър.
