— Но какво се надяваше да постигнеш?
— Е, щом стигнахме до този въпрос, сър… Ние открихме кой е убил отец Тубелчек и господин Хопкинсън, както и кой се опитваше да ви отрови, сър. Не се справихме чак толкова зле.
Ветинари отново порови в книжата.
— Собственици на манифактури, убийци, жреци, касапи… Да, определено предизвикваш разпенване по устите на повечето влиятелни особи в града. — Патрицият въздъхна. — Не си ми оставил никакъв избор. От тази седмица ти повишавам заплатата.
Ваймс примига.
— Сър?
— Няма да прекаляваме. С десет долара месечно. Предполагам, че твоите служители пак имат нужда от нова мишена за стрелички в Участъка, нали? Обикновено е така, доколкото си спомням.
— Детритус е виновен — промълви стъписаният Ваймс, без да се замисли. — Цепи мишените на трески.
— Ах, да, бях забравил… Като споменахме цепенето, може би твоят полицейски гений ще ми помогне да си изясня една смущаваща дреболия, която установихме тази сутрин.
Патрицият стана, излезе и тръгна към стълбата.
— Какво се е случило, сър? — попита на слизане Ваймс.
— Ще го видиш в Залата на плъховете. — Ветинари отвори двойната врата. — Ето, полюбувай се.
Ваймс надникна. Залата беше безлюдна. Махагоновата маса беше гола, но от нея стърчеше брадва. Острието се бе забило толкова дълбоко в дървото, че бе разцепило масата почти от край до край. Някой бе стоварил брадвата с все сила и бе излязъл, оставяйки дръжката да стърчи към тавана.
— Брадва — установи Командирът на Стражата.
— Изумително — промърмори Патрицият, — а я погледна само за миг. И защо е там?
— Трудно ми е да се досетя веднага, сър.
— Сър Самюъл, ако може да се вярва на слугите, влязъл си в двореца около шест часа сутринта…
— Да, сър. За да проверя дали злодеят е затворен на сигурно място, сър. И да се уверя, че всичко останало е наред.
— Не си ли влизал в тази зала?
Погледът на Ваймс не се отделяше от въображаемия хоризонт.
— Какво бих правил тук, сър?
Патрицият почука с нокът дръжката на брадвата и тя затрептя леко.
— Малко по-късно неколцина членове на градския съвет се срещнали тук. Е, поне влезли. Но излезли много припряно. И изглеждали твърде обезпокоени.
— Може да го е сторил някой от тях, сър.
— Разбира се, не е изключено. — Лорд Ветинари помисли. — Предполагам, че няма да откриеш някоя от прочутите си улики по този предмет?
— Едва ли, сър. Сигурно целият е в отпечатъци от пръсти.
— Не мислиш ли, че би било ужасно, ако хората изведнъж решат да вземат законността в свои ръце?
— Няма такава опасност, сър, защото аз я стискам много здраво.
Лорд Ветинари пак чукна по дръжката.
— Сър Самюъл, а чувал ли си фразата „Куис кустодиет ипсос кустодес“?
Керът бе споменавал неведнъж тези древни слова, но Командирът на Стражата не беше в настроение да си признава каквото и да било.
— Не си спомням, сър.
— Означава „Кой варди вардияните“, сър Самюъл.
— Аха.
— Е, какво би казал по въпроса?
— Сър?
— Кой е страж на Стражата, питам се…
— О, отговорът е лесен, сър. Дебнем се помежду си.
— Наистина ли? Колко любопитно…
Лорд Ветинари излезе в голямата приемна зала и Ваймс го последва.
— Все пак — промълви замислено Патрицият — за да възстановим спокойствието, големът трябва да бъде унищожен.
— Не, сър.
— Принуждаваш ме да повторя думите си.
— Не, сър.
— Командир Ваймс, абсолютно убеден съм, че току-що ти заповядах нещо. Не се съмнявам, че усетих как устните ми се размърдаха.
— Не, сър. Той е жив, сър.
— Ваймс, той е само нещо, направено от глина.
— Както всички нас, сър, ако се вярва на брошурките, които стражник Визит раздава неуморно. Все едно. Той мисли, че е жив, и на мен туй ми стига.
Патрицият махна към стълбата, водеща към кабинета му, винаги пълен с хартии.
— Трябва обаче да изтъкна, че получих цели девет официални послания от религиозни водачи, в които големът е заклеймен като осквернение на вярата.
— Да, сър. Обмислих много подробно гледната им точка, сър, и стигнах до следния извод: да си я заврат отзад, сър.
Патрицият за миг небрежно закри устата си с длан.
— Сър Самюъл, с теб е трудно да се погоди човек. Нима не можеш да отстъпиш поне веднъж и поне мъничко?
— Нямам представа, сър. — Ваймс отвори парадния вход. — Мъглата се е вдигнала, сър. Има малко облаци, но се вижда чак до Бронзовия мост…
— И за какво възнамеряваш да използваш голема?
— Няма да го използвам, сър. Ще го наема на работа. Мисля, че се справя добре с опазването на реда.
— Стражник, така ли?
— Да, сър. Нима не знаете, че големите вършат черната работа?
Ветинари го погледа как се отдалечава и въздъхна.
— Голям поклонник на драматичния завършек…
— Прав сте, ваше превъзходителство — потвърди Дръмнот, появил се безшумно до рамото му.
— Дръмнот, би ли изхвърлил това нещо — Патрицият подаде отрязък от свещ — на място, където няма да го намерят?
— Това е свещта от снощи.
— Значи не е изгоряла, ваше превъзходителство? Но аз видях с очите си остатъка в свещника…
— Разбира се, оставих късо парченце и запалих фитила замалко. Не биваше да показвам на храбрия ни полицай, че сам съм се досетил за всичко, нали? Той полага такива усилия и много се забавлява. Не съм чак толкова безсърдечен.
— Но… Ваше превъзходителство, можехте да отстраните проблема с такт и внимание! А той преобърна всичко надолу с главата, разгневи и уплаши мнозина…
— О, да, колко печално.
— А, разбирам… — промълви Дръмнот.
— Надявам се — натърти Патрицият.
— Желаете ли да повикам майстор за възстановяването на масата в Залата на плъховете?
— Не, Дръмнот. Брадвата ще остане там. Ще бъде… интересна тема за разговор.
— Ваше превъзходителство, позволявате ли да изкажа мнението си?
— Разбира се — промърмори Ветинари, изпращайки с поглед излизащия през портата Ваймс.
— Хрумна ми, сър, че ако Командир Ваймс не съществуваше, би се наложило да го измислите.
