— Дръмнот, а според теб какво съм правил досега?
— Атеизмът Също Е Религиозно Убеждение — избоботи Дорфл.
— Не е! — разгорещи се стражник Визит. — Атеизмът е отрицание на боговете.
— Следователно Е Убеждение По Религиозни Въпроси — заключи големът. — Всъщност Истинският Атеист Мисли Непрекъснато За Боговете, Макар И Чрез Отрицанието. Затова Атеизмът Е Особена форма На Вярата. Ако Атеистът Искрено Не Вярваше, Не Би Си Губил Времето С Отрицанието.
— А ти прочете ли брошурите, които ти дадох? — недоверчиво попита Визит.
— Да. В Много От Тях Не Открих Никакъв Смисъл. Но Бих Искал Да Прочета Още, Ако Имаш.
— Наистина ли? — Очите на Визит блеснаха. — Искаш още брошури?
— Да. В Тях Има Много Спорни Твърдения. Ако Познаваш Жреци, С Удоволствие Бих Обсъдил Съмненията Си С Тях. — Добре де, стига — спря ги сержант Колън. — Ще я положиш ли тая скапана клетва или не?
Дорфл вдигна длан колкото лопата.
— Аз, Дорфл, До Момента, Когато Открия Божество, Чието Битие Може Да Бъде Потвърдено Чрез Логически Средства, Се Заклевам Временно Въз Основа На Собствената Си Система От Нравствени Норми…
— Наистина ли искаш още брошури? — кършеше ръце стражник Визит.
Сержант Колън вдигна очи към небето.
— Да — потвърди Дорфл.
— О, боже! — От очите на Визит бликнаха сълзи. — Досега никой не ми е искал още брошури!
Колън се обърна, защото усети, че Ваймс ги гледа.
— Сър, нищо не става. От половин час се мъча да го закълна, а все ни избива на спорове за клетви, обреди и божества.
— Дорфл, ти искаш ли да станеш стражник? — веднага попита Ваймс.
— Да.
— Ясно. Все едно си се заклел. Фред, дай му значката. Дорфл, вземи и това. Официално удостоверение, че си живо същество, в случай че имаш неприятности. Нали знаеш… Всякакви хора се срещат.
— Благодаря Ви — тържествено изрече Дорфл. — Ако Някога Се Усъмня, Че Съм Жив, Ще Го Прочета Отново.
— А какви са задьлженията ти? — реши да го изпита Командирът на Стражата.
— Да оправдая доверието на обществото, да закрилям невинните и да ритам неприятни задници.
— Ей, бързо се учи! — възхити се Колън. — Туй последното не сме му го казвали.
— Ама на хората няма да им хареса — намръщи се Ноби. — Ще се сърдят, че има голем в Стражата.
— А Нима Има По-подходяща Работа За Оногова, Който Обича Свободата? Законът Е Слуга На Свободата. А Свободата Без Граници Е Само Кухо Пожелание — сериозно изрече Дорфл.
— Да вървим, стражник Дорфл — подкани Ваймс. — С теб ще се поразходим.
— Сър, доста документи за четене се натрупаха — завайка се сержант Колън.
— Предай на капитан Керът, че искам да ги прегледа.
— Днес още не е идвал.
— Значи документите ще почакат.
— Тъй вярно, сър.
Колън се настани зад бюрото си. Реши, че това е мястото, което най-много му допада в целия свят. Може би защото тук нямаше особена опасност да се сблъска отново с природата. Сутринта успя да проведе един от редките семейни разговори с госпожа Колън. Обясни й, че вече изобщо не го блазни мисълта да е по-близо до земята, защото се запозна твърде непосредствено със селските прелести. Те воняха и жвакаха.
— Аз ще ходя да си върша работата — рапортува Ноби. — Капитан Керът иска да предотвратявам престъпленията по Улицата на прасковения сладкиш.
— И как ще го правиш? — събуди се любопитството на сержанта.
— Ами той ми заповяда да не си вадя ръцете от джобовете.
— Ноби, таквоз… — нерешително подхвана Колън. — К’во чувам — май не си бил лорд?
— Изритаха ме от съсловието на тузарите — вдигна рамене ефрейтор Нобс. — Доста ми олекна, да ти кажа. Плюскането им не го бива, а пиенето си е чиста пикня.
— Значи си извадил късмет — усмихна се Колън. — И няма да си раздаваш дрехите на разни градинари и такива ми ти работи.
— Ъхъ. Да си бях затраял за оня дяволски пръстен…
— Вярно, нямаше да се забъркаш в тая каша.
Ноби плю на значката си и старателно я излъска с ръкава.
„Добре, че си затварях устата за тиарата, короната и трите златни диадеми…“
— Къде Отиваме? — попита Дорфл, когато стъпиха на Бронзовия мост.
— Реших да те въведа полека в службата, затуй първо ще постоиш на пост в двореца — обясни Командирът на Стражата.
— Разбирам. Там Е На Пост И Новият Ми Приятел Стражник Визит.
— Чудесно.
— Искам Да Ви Задам Един Въпрос — изрече големът.
— Питай.
— Счупих Колелото, Но Онези Двама Големи Го Поправиха. Пуснах Животните, А Те Само Се Въртяха Глупаво На Едно Място. Някои Дори Се Върнаха В Кланиците. Защо Е Така?
— Честито ти близко познанство със света, стражник Дорфл.
— Страшно Ли Е Да Си Свободен?
— Ти го казваш.
— Значи Когато Смъкнеш Веригите От Хората, Те Веднага Си Изковават Нови?
— Да, туй май е едно от основните човешки занимания.
Дорфл бучеше тихичко, докато размишляваше.
— Да — отсъди след малко. — Разбирам Защо Е Така. Свободата Е Като Да Ти Отворят Главата.
— Ти най-добре знаеш, стражник.
— Ще Ми Плащате Двойна Надница — заяви големът.
— Тъй ли? — изви вежди Ваймс.
— Да. Аз Не Спя. Мога Да Работя Непрекъснато. Аз Съм Изгодна Сделка. И Не Искам Извънреден Отпуск За Погребенията На Бабите Си.
„Наистина се учи бързо…“
— Но нали имаш свещени дни, когато не работиш?
— Или Всички Дни Са Свещени, Или Нито Един. Още Не Съм Решил.
— Брей… Дорфл, а за какво са ти пари?
— Ще Ги Спестявам И Ще Откупя Голема Клуц, Който Работи В Цеха За Туршии. Ще Го Освободя. После Двамата Заедно Ще Спестяваме За Голема Бобкис, Който Е При Въглищаря. Тримата Ще Откупим Голема Шмата, Който…
— Някои биха предпочели да освободят другарите си със сила и кървава революция — прекъсна го Ваймс. — Не ме разбирай накриво, изобщо не те подтиквам да поемеш по тоя път.
— Не Бих Го Сторил. Това Ще Е Като Кражба. Нас Ни Продават И Купуват. Затова Ще Откупуваме Свободата си. С Труд. Няма Кой Да Направи Това Вместо Нас. Ще Го Постигнем Сами.
Ваймс се ухили безмълвно. Вероятно никоя друга разумна раса не би поискала разписка за свободата си. Някои неща просто не се променят.
— Я виж, ония хора там май искат да си побъбрят с нас…
По моста ги доближаваше плътна маса от сиви, черни и оранжеви раса. Тълпата се състоеше от жреци, свещеници и монаси. Изглеждаха разгневени.
