означаваше, че хората ще имат време да спечелят достатъчно пари, че да си платят данъците. Общо взето, мирът вършеше добра работа на Империята.
Тъй че племето на мунрунгите се отправяше на изток и се измъкваше от имперските хроники за още десет години. Понякога мунрунгите се спречкваха помежду си, ама общо взето си живееха мирно и кротко и гледаха да си нямат много вземане-даване с историята, която има подчертана склонност да кара хората да се изтрепват един друг.
А после настъпи и година, когато от Трегон Марус не дойде никаква вест…
Старият Грим Орксон, вождът на мунрунгите, имаше двама сина. Когато старецът умря, постът бе наследен от по-големия, Глърк.
Според мунрунгското мислене — а то си е едно доста бавно и протакащо мислене — по-добър избор не можеше и да има. Синът си беше буквално второ издание на бащата — като почнеш от яките, мощни плещи, та стигнеш до обширния дебел врат, първоизточник на неговата таранна сила. Глърк мяташе копието най- далеч от всички. Можеше и снарг да пребори — и за доказателство носеше на врата си наниз от дългите им жълти зъби. С една ръка кон вдигаше, можеше по цял ден да тича без умора и да се промъкне толкоз близо до някое животно, както кротко-кротко си пасе, че въпросното животно понякога се гътваше от шока, още дори преди нашия човек да си е вдигнал копието. Е, трябва да признаем и това, че докато мислеше, устните му все мърдаха и се виждаше как мислите се блъскат една в друга като залци в яхния, ама да беше тъп — не беше. Не бихте го нарекли точно „тъп“. В края на краищата, мисълта му като тръгнеше, стигаше където трябва. Само дето минаваше по възможно най-заобиколния път.
„Той казва много малко думи, пък и едва ли знае какво значи която и да било от тях“ — тъй говореха хората за него, но не и тогава, когато можеше да стигне до неговите уши.
Веднъж, привечер, той вървеше към дома си през просеки в прахта, помъкнал под мишница копие с кокален връх. С другата ръка крепеше полегналия на рамото му дълъг прът.
По средата на пръта, с вързани крака, се бе провесил един снарг, а другия край на пръта крепеше Снибрил, по-малкият брат на Глърк.
Старият Орксон се бе оженил рано, а бе живял дълго — тъй че помежду двамата братя се бе опнал дълъг наниз дъщери, които вождът грижливо бе омъжил до една за видни, уважавани и най-вече имотни Мунрунги.
Снибрил беше доста крехък, особено в сравнение с батко си. Грим го бе изпратил в строгото думийско училище в Трегон Марус да се изучи за чиновник. „Той копието едвам вдига“ — бе рекъл вождът, — „та сигурно с калема по-добре ще се оправи. Тъкмо и някой от нашата рода най-после да стане учен човек.“
Когато Снибрил за трети път избяга от училището, Писмир дойде при Грим да си поприказват. Писмир беше техният шаман. Това е нещо като поп, само че работата му е доста по-разностранна.
Повечето племена си имаха шамани, ала Писмир не беше като другите. Ако ще и заради това, че поне веднъж месечно си миеше лицето и ръцете. Това последното беше доста необичайна практика сред шаманите. Другите притежаваха отявлена склонност към мръсотията — поддържаха мнението, че колкото са по-мърляви, толкоз по-магически вид имат.
Нито пък бе целият окичен с пера и кокали. Нито пък говореше като шаманите на съседните им племена.
Другите шамани ядяха гъбите на жълти петна, дето растяха вдън космалака тилилейски, а после приказваха разни такива неща: „Хийяхийяхейя! Хейяхейяйяхийя! Хгх! Хгх!“ — което със сигурност си звучеше досущ като магическо слово.
Ето какви неща пък разправяше Писмир: „Точните наблюдения, последвани от подробно обмисляне и прецизна представа за целта, са жизненоважни за успеха на всяко начинание. Забелязали ли сте по какъв начин дивите тромпи винаги изпреварват с два дни стадата на соратите? Между другото, недейте да ядете гъбите на жълти петна“.
Което изобщо не звучеше като магическо слово, но пък вършеше къде-къде повече работа и им докарваше добър лов. Някои Мунрунги бяха на мнение, че добрият лов се дължи най-вече на собствената им сръчност. Писмир насърчаваше подобна гледна точка.
„Да мислиш положително“ — казваше той, — „също е много важно нещо“.
Освен това той беше и официалният знахар. Всички се съгласяваха (неохотно обаче, тъй като мунрунгите са племе, което си държи на традициите), че е много по-добър от предшественика си, чиято идея за лекуване беше следната: трябва да се мятат кокали във въздуха и да се вика „Хийяхийяхейя! Хгм! Хгм!“
Писмир пък бъркаше в една купа най-различни редки прахоляци, после ги правеше на хапчета и казваше например: „Гълтай по едно вечер преди лягане и сутрин, като се събудиш“. Пък и за други работи го биваше да даде съвет.
Грим тъкмо цепеше съчки пред колибата си.
— Така няма да стане — рече Писмир, безшумно изникнал иззад гърба му. Той все така си правеше. — Не можеш да пратиш Снибрил пак в Трегон. Той е Мунрунг! Чудно ли е тогава, че вече за кой ли път бяга? От него чиновник няма да излезе. То не ни е в кръвта, човече. Нека си остане тук. Аз ще го науча да чете.
— Щом можеш, заповядай! — поклати глава Грим. — Хич не го разбирам туй момче. Само се мотка насам-натам с отнесена физиономия. Тя и майка му беше същата. Е, вярно, като се ожени, дойде й поне малко от малко акълът в главата, ама…
Грим не можеше да чете, пък никога не се бе и учил, ала чиновниците в Трегон Марус винаги му бяха правили голямо впечатление. Дращят разни знаци по парчета пергамент — и тия знаци помнят разни неща! Това също си беше един вид сила. Много беше запален по идеята и Орксоновия род да се сдобие поне с малко от тази сила.
Тъй че Снибрил тръгна на училище заедно с другите деца от селото — а селски даскал беше пак Писмир, кой друг — и изучи числата, буквите и законите на Думийската империя. Ученето му хареса — всмукваше знания, все едно животът му зависеше от това. Много често се случвало и да зависи — бе рекъл Писмир.
Освен това — ама че странна работа — от него излезе ловец почти толкова добър, колкото и батко му. Само че по съвсем друг начин. Глърк преследваше дивеча. Снибрил го дебнеше. Писмир бе споменал, че не се налага да преследваш разните му там зверове. Дебнеш ли ги достатъчно дълго, хем ти си седиш и си чакаш на спокойствие, хем те самички си идват. Почти винаги съществува и по-добър начин да направиш това или онова.
Когато старият Грим умря, изкопаха яма сред прахта на Килима и го положиха в нея. Редом с него туриха ловното му копие, а после го закопаха. Мунрунгите си нямаха никаква представа къде отива човек, след като умре, но пък не виждаха причина като стигне там, все гладен да стои.
После Глърк стана вожд и по право му се падаше да отведе племето на следващото Преброяване. Ала вестоносецът, длъжен да ги призове в Трегон Марус, не се явяваше никакъв, а трябваше отдавна да е пристигнал. Това тревожеше Глърк. Не че се беше разбързал толкова да плаща данъци, пък и, като си помисли човек, да ходиш и да проверяваш защо закъснява вестоносецът си беше живо натягане, нали разбирате — но пък иначе Думийците бяха много стриктни, особено що се отнася до събирането на данъци.
Ала онази вечер, докато вървяха към дома с брат му, той си мълчеше за това.
Снибрил изсумтя и отпусна тежко пръта на другото си рамо. Беше по-нисък от брат си, пък и още по- нисък щеше да стане — помисли си той, — ако не отхвърли този товар от плещите си поне за минута- две.
— Ух, от това ходене стъпала не ми останаха, все едно стъпвам направо на чуканчета — въздъхна той. — Не можем ли да спрем да си починем малко, а? Няма страшно, ако отдъхнем пет минутки! Пък и… боли ме главата…
— Добре де, пет може — избуча Глърк, — ама нито минутка повече! Стъмва се.
Бяха стигнали думийския път, а недалеч от него, на север, ги очакваха Дървената стена, дом и вечеря. Приседнаха.
Глърк, който никога не си губеше времето, се захвана да точи копието си с брус, ала и двамата се бяха
