и да си проправя път.
— Снарг ще да е, какво друго да е — изръмжа той и метна копието. То се удари в нещо, ама само дето зелените очи блеснаха още по-ярко. Из невидимото гърло извря дълбоко, злобно ръмжене.
— Къш! Я марш обратно в бърлогата!
Писмир изтърча напред с пламтяща пръчка в ръка и я запокити към двата чифта очи.
Те премигаха и търтиха нанякъде. Заедно с тях търти и магията. Разнесоха се викове и, засрамени от страха си, ловците се втурнаха напред.
— Спрете! — кресна Писмир. — Тъпаци такива! Ще го погнете това сред мрака с кокалени копия, а? Ами че това е черен снарг! Това да не ви са кафявите, дето се въдят тука! Че не знаете ли легендите? Те идат от най-далечните Забутани Ъгли! Чак от Непометените Кьошета!
Откъм север, откъм бялата канара на самата Дървена Стена, отново се разнесе писъкът на снарг. Този път не заглъхна, а рязко секна.
Писмир се взря за секунда на север, после се обърна към Глърк и Снибрил.
— Надушиха ви. Точно това е докарало коня насам — страхът от снаргове. А страхът от снаргове изобщо не е срамно нещо. Такъв страх от снаргове си е чисто и просто проява на здрав разум. А сега, след като те откриха селото, вие не можете да останете повече тук. Те ще идват всяка нощ — и ще дойде някоя вечер, когато няма да можете да се защитите. Тръгвайте още утре. Даже и тогава вече може да е късно.
— Ама ние не можем ей тъй да… — начена Глърк.
— Можете, можете. И не само можете, ами и ви се налага. Фрей се връща, а заедно с него — и всичко, що иде подире му. Проумявате ли?
— Не — отвърна Глърк.
— Е, тогава ми се доверете. И се надявам, че никога няма да ви се наложи да го проумеете наистина. Да се сещате някога да не съм бил прав?
Глърк се замисли.
— Е, ами сещам се как веднъж каза, че…
— За важни неща, искам да кажа?
— Не. Ами не, предполагам. — Глърк изглеждаше порядъчно притеснен. — Ама нас никога не ни е било страх от снаргове. Със снарговете се оправяме съвсем сносно. Че какво толкова им има точно на тия снаргове?
— Ония, дето ги яздят — обясни Писмир, — това им има.
— Абе имаше още един чифт очи… — несигурно проточи Глърк.
— Тия са още по-лоши и от снарговете — рече Писмир. — Имат си много по-лошо оръжие от зъбите и ноктите. Имат си мозъци!
ГЛАВА 2
— Ами, това беше. Хайде! — Глърк хвърли последен поглед към руините на колибата.
— Изчакай ме мъничко — обади се Снибрил.
Лесно бе побрал цялата си покъщнина в една кожена торба, ала я пребърка отново, в случай че е забравил нещо, без да иска. Вътре имаше кокален нож с резбована дървена дръжка и резервен чифт ботуши. После идваше едно кълбо тетива за лък, торбичка с остриета за стрели и малко късметлийски прах, а точно на дъното пръстите на Снибрил напипаха още една издута торбичка. Измъкна я внимателно, като гледаше да не повреди онова, с което бе натъпкана, и я отвори. Две, пет, осем, девет. Всичките си бяха вътре. Той прокара пръсти по тях. Лакът блестеше на светлината.
— Хъ — рече Глърк. — Не знам какво толкоз се бъзикаш с тях. Да беше взел още една торбичка с остриета, по-добре щеше да запълни мястото.
Снибрил поклати глава и вдигна монетите в шепата си. Лакът им сияеше.
Бяха изсечени от червено дърво от Кракостолните мини. От едната страна на всяка монета бе гравиран ликът на Императора. Това бяха тарнерии — валутата на Думийската империя, и струваха много кожи в Трегон Марус. Всъщност, ако го погледнеш по този начин, те си бяха кожи, или гърнета, или пък ножове, или копия. Поне така разправяше Писмир.
Снибрил не го разбираше съвсем, но, изглежда, любовта на Думийците към техния Император бе толкова голяма, че те на драго сърце биха взели от него дървените картинки срещу кожи в замяна — с козината и без. Или поне така разправяше Писмир. Снибрил не беше много убеден, че той разбира от финанси кой знае колко повече от него.
Двамата се отправиха към каручките. Не бе изминал и ден, откакто бе минал Фрей. Да, ама какъв ден… Изпълнен предимно с разправии. По-богатите Мунрунги не искаха да тръгват, особено като се имаше предвид и че никой няма що-годе ясна представа къде отиват. А Писмир пък се беше покрил някъде по своя си работа.
После, посред утрото, откъм юг долетяха писъци на снарг. Някой бе мярнал плъзгащи се сред космите сенки. Друг пък бе забелязал очи, надничащи над оградата.
С това разправиите секнаха. Мунрунгите били свикнали на път — взеха изведнъж да изтъкват хората. Горе-долу всяка година се местели насам-натам в търсене на по-добри ловни полета. И сигурно са се готвели да се местят пак още от месеци насам. Не че бягат — обясняваше всеки. Никой не би могъл да твърди, че бягат. Те просто се оттеглят. Доста бавно, при това.
Още преди да преполови пладне, ограденото място се изпълни с каруци, крави и хора, помъкнали разни мебели. Суматохата вече бе утихнала и всички чакаха Глърк. Неговата каруца беше най-писаната от всички — наследствена семейна собственост с вит покрив, с гюрук от кожи. Теглеха я четири понита. Колибите трябваше да се строят така, че да изтраят година и половина; каруците обаче бяха нещото, което човек завещава на деца и внуци.
Зад неговата каруца търпеливо чакаше цял керван понита, натоварени с Орксоновите богатства, които се състояха също предимно от кожи. Подир нея идеха по-маловажните каруци — никоя не беше толкова богата колкото Орксоновата, макар че някои й бяха почти равни. След тях идеха по-бедните двуколки и онези семейства, които едвам можеха да си позволят едно пони и три четвърти дяла от крава. Последни идеха пешаците. На Снибрил му се струваше, че онези, които побираха всичката си покъщнина в една- едничка торба, май са по-весели от ония, дето си зарязваха половината имущество тук. Точно сега им трябваше Пасмир. Ала къде беше той?
— Че няма ли го тука? — попита Глърк. — Е, той нали знае, че тръгваме. Ще ни настигне. Според мен едва ли си въобразява, че ще го чакаме…
— Ще избързам напред да го търся — отсече Снибрил.
Глърк отвори уста и тъкмо да скастри брат си, взе, че размисли.
— Е, кажи му тогава, че сме тръгнали към Изгорелия Край, по старите пътеки — рече му той. — Там тази вечер лесно ще се защитим, ако опре до това.
Глърк изчака, докато и онези на опашката се изнижат извън оградата, примъкна две греди и запречи портата накръст. През порутените стени всеки можеше да влезе вътре, ала Глърк чувстваше, че портата трябва да бъде затворена. Беше някакси по… както трябва. Предполагаше, че може и да се върнат някой ден.
Снибрил беше начело на процесията. Яздеше белия кон — малко непохватно, но за сметка на това пък решително. Бяха го кръстили Роланд, на някакъв техен чичо. Никой не бе поставил под съмнение нито правото му да го кръсти, нито да го задържи. Мунрунгите, общо взето, бяха съгласни с Думийските закони, но пък „Кой изпревари — той завари“ си беше един от най-старите закони.
Малко по-нататък той свърна от пътя и скоро над върхарите на космите се издигна бялата канара на Дървената Стена. Наоколо се стелеше гъст прах и тропотът на Роландовите копита почти не се чуваше. Там свършваше Килимът. Снибрил усети ширналата се край него необозрима килимена безграничност, която се простираше далеч отвъд най-крайните граници на Империята. И ако Думийските пътища водеха към далечни краища, то накъде ли водеше този стар-прастар черен път?
Понякога, през някоя тиха нощ, той сядаше край пътя и го съзерцаваше ли, съзерцаваше. Мунрунгите сновяха насам-натам, ала все из едни и същи краища. Писмир разказваше за разни места като Черджето,
