Камината и Ръба. Далечни-далечни краища със странни-престранни имена. Писмир бе ходил навсякъде и бе видял такива неща, каквито Снибрил никога нямаше да види. Ех, какви истории разказваше…

На няколко пъти на Снибрил му се счу, че наблизо отекват нечии други копита. Или пък тропаха черни лапи? Май и Роланд бе дочул нещо, защото припна живо напред — още малко и щеше да мине в галоп.

Прахът се бе наслоил сред тукашните косми и бе оформил бабунести могили, гъсто обрасли с папрати и треви — въздухът тегнеше от мириса им. Пътеката като че бе станала мочурлива и тук-таме нехайно лъкатушеше сред могилите. Най-накрая излезе на една полянка точно до южния край на Дървената стена.

Тя беше паднала от небето преди много, много години. За да я изминеш открай докрай, бе нужен целодневен поход, а за да я прекосиш — цял час, че и отгоре. Половината бе изгоряла — кой я знае как, ала беше изгоряла!

Писмир твърдеше, че нейде в най-затънтените краища на Килима имало още една-две… и бе използвал Думийската дума: клечкакибрит.

Писмир живееше в една пещера до старата дървена кариера. Покрай прага се търкаляха две-три гърнета.

Щом Роланд навлезе в тръс на полянката, насреща му изскочиха няколко мършави полудиви кози. Писмир го нямаше. Нито пък дребничкото му пони.

Ала край пещерата бе простряна току-що одрана кожа на снарг, а край малък огън, върху купчина папрат, със смъкната връз лицето шапка, лежеше някакъв човек. Шапката беше островърха и някога ще да е била синя, ала времето я бе превърнало в безформена торба, чийто цвят напомняше цвета на дим. Дрехите му изглеждаха така, сякаш самички се бяха скупчили около него, да се посгреят. Под главата си бе подложил за възглавка оръфано кафяво наметало.

Снибрил остави Роланд в сенките на космите и извади своя нож. Прокрадна се към спящия, протегна ръка и леко повдигна периферията на шапката с върха на острието.

Последва рязък изблик на активност, който завърши с поваления на гръб Снибрил, чийто собствен нож бе опрян в гърлото му, а мургавото лице на непознатия — на няма и педя от неговото.

Очите се отвориха. „Ама той чак сега се събужда!“ — просветна в главата на Снибрил сред сковалия го ужас. Беше се размърдал, още спейки.

— Ммм? О, Мунрунг? — промърмори непознатият почти под носа си. — Значи, безобиден! — Той рязко се изправи на крака.

Снибрил така избърза да се обиди, та забрави, че го е страх.

— Безобиден, казваш, а?!

— Е, в сравнение с ей-това там… — махна той към проснатата кожа. — Той Писмир ми каза, че някой от вашите може и да се весне насам.

— Ами него де го?

— Замина за Трегон Марус. Скоро ще се върне.

— А ти кой си?

— Харесва ми да ме наричат Бейн.

Беше гладко избръснат — нещо доста необичайно за когото и да било, без да броим Думийските младежи, а златисточервената му коса, сплетена на плитка, се спускаше кажи-речи до кръста. Макар че, общо взето, не изглеждаше да е по-стар от самия Снибрил, лицето му бе сурово, изрязано от бръчки — ала огряно от усмивка. На колана му висеше къс меч, свиреп на вид, а до торбата му лежеше копие.

— Бях тръгнал да преследвам моули… — рече той, но забеляза неразбиращия поглед на Снибрил. — Това са едни такива гадове… Въдят се в Неметените Кьошета. Да им се не види и на мярата! Плъзнали са насам и яздят ей тия — отново махна към кожата той.

— Не те ли е страх от очите им?

Бейн се разсмя и вдигна копието си.

После пристигна и Писмир — длъгнестата му фигура нахлу на полянката; дългите му крака и от двете страни на понито почти докосваха земята. Старецът изобщо не се изненада, че заварва Снибрил там.

— Трегон Марус е рухнал — тежко рече той.

Бейн изпъшка.

— Рухнал е, ти казвам — сопна му се Писмир. — Разрушен. Храмовете, стените — всичко! И навсякъде из руините сноват снаргове. Фрей е помел целия град. Трегон Марус се е паднал точно в епицентъра, под Фрей — продължи шаманът. — Ех, че дълъг и ужасен ден… Къде се дяна племето? Към Изгорелия Край ли тръгна? Бива. Ако се наложи да се защитят, там бива. Хайде.

Малкото пони на Бейн пасеше сред космите. Потеглиха. Придържаха се плътно до дървената канара.

— Ама какво е тоя Фрей? — попита Снибрил. — Спомням си, че ти разказваше някакви легенди за старите времена… но то беше толкова отдавна! Някакво чудовище беше май… ама нали уж не било истинско…

— Моулите му се кланят — обясни Бейн. — Аз… си падам доста вещ по тях, да ви кажа.

Снибрил бе явно озадачен. Мунрунгите нямаха богове. Животът и без тях си беше достатъчно сложен.

— Аз си имам една теория по въпроса… — подзе Писмир. — Чел съм това-онова в старите книги. Зарежи ги легендите. Те са просто метафори.

— Ще рече интересни лъжи — преведе Бейн.

— Не, по-скоро начин да се каже нещо, без да ти се налага да се впускаш в обяснения. Фрей е нещо като сила. Мисля, че някога са съществували и хора, които са знаели повече за него. Съществуват древни легенди за древни градове, внезапно изчезнали от лицето на Килима. Сега това са само предания… ох, леле, колко много неща се забравят! Някой ги записва, а после пак се губят…

* * *

Тесните стари пътеки, които кръстосваха целия Килим, не бяха прави като пътищата, а току криволичеха като змии насам-натам из космалаците. Всеки пътник, който поемаше по тях — а такива бяха малцина — рядко срещаше друг. И все пак тези пътеки не обрастваха с косъмчета. Думийците твърдяха, че ги бил създал Пелун, богът на пътуването. Мунрунгите пък, сами по себе си, се придържаха към схващането, че ги е създал самият Килим по някакъв свой тайнствен начин — макар че гледаха да не го споменават пред думийци. Те самите си нямаха богове, но, общо взето, се държаха учтиво, що се отнася до боговете на другите народи.

Под разръфания край на Дървената Стена, наречен Изгорелия Край, пътеката се раздвояваше — едната тръгваше на Запад, а другата на Север. Глърк спря каруцата си и се вгледа в изгорелите, почернели чукари. За миг му се стори, че долавя някакво движение нейде високо горе. Подуши из въздуха.

— Имам лошо предчувствие — сподели той. — Я по-добре да изчакаме Снибрил.

Вождът скочи от каруцата и тръгна назад по пътеката. Да, ето го пак — нещо се прокрадва в далечината… не, това било просто сянка. Глърк отново подуши, после тръсна рамене. Че бива ли да прави така — шавне някоя сянка и той веднага подскача! Сви длани около устата си.

— Съберете каруците в кръг! — изкомандва той. — Тук ще лагеруваме!

Успееш ли криво-ляво да се примириш с неугледния пейзаж и с пепелта, Изгорелият Край си беше направо безопасно място. Космите се бяха прекършили още когато Дървената Стена бе рухнала върху Килима — тъй че евентуалните нападатели нямаше кой знае къде да се скрият. Пък и чисто бялата Дървена Стена от другата страна намаляваше шансовете им за успешно нападение. Ала тук човек просто не го свърташе. Глърк продължаваше да навиква цялото племе, докато най-накрая каруците оформиха стена, а вътре в нея окошариха понитата и добитъка. После нареди по един въоръжен мъж да се настани върху покрива на всяка каруца и юрна останалите да палят огньове и да подготвят лагера за нощувка.

Гледай да се намират на работа! — това беше едно от правилата на вожда, завещани му от стария Грим. Дръж се уверено, никога не казвай „Не знам“, и — когато явно нищо друго не ти е останало — постарай се да им намираш работа. И преди бе ловувал край Изгорелия Край, и мъртвилото, което представляваше почернялата гора, го беше изнервяло и в най-добрите времена. Да работят, да се смеят

Вы читаете Килимените хора
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×