Кракнастола на Думийската империя. После обикаляха от село на село и го продаваха. От лак можеше да се отлее връх на копие, острие на нож, каквото си щеш.
Снибрил се зачуди колко ли време ще мине, докато някой пак забележи, че е натикал колана в торбата си? Ала той изобщо не смята да се предава — рече си наум. Ако видят колана, няма как да не си го поискат.
Бяха наклали седем огъня, близо един до друг, и край всеки от тях бяха насядали по трима уайти. Изглеждаха досущ еднакви. Че как ли се различават помежду си? — зачуди се Снибрил.
— О, забравих да ти кажа нещо — обади се Писмир, докато уайтите се суетяха около гърнетата с гозби. — Те имат страхотна памет. Мда. Всичко помнят. Точно затова им е толкоз трудно да разговарят с обикновените хора.
— Нищо не разбирам — вдигна рамене Снибрил.
— Изобщо да не се изненадваш, ако ти отговарят още преди да си ги питал. Понякога дори и те самите се объркват — продължи Писмир.
— Зарежи ги тях. Аз съм объркан.
— Помнят всичко, казвам ти. Всичко, което им се е случило и ще им се случи. Мозъците им… работят по Друг начин. Минало, бъдеще — за тях няма никаква разлика. Моля те, опитай се да схванеш какво ти казвам. Те помнят неща, които още не са станали.
Ченето на Снибрил увисна.
— Значи, можем да ги питаме… — подхвана той.
— Не! В никакъв случай! Е… ами благодаря — продължи Писмир с къде-къде по-нормален глас. — Изглежда ми, хм, вкусно.
Ядяха в мълчание. Дали пък не си казват нищо, защото вече знаят какво ще си кажат? — помисли си Снибрил. Не, тая работа не беше така — трябваше да кажат нещо, за да си спомнят, че са го казали… или…
— Аз съм Норал, Господар на Пещта — представи се Уайтът отляво.
— Казвам се…
— Да.
— Ние…
— Да.
— Имаме…
— Знам.
— Откъде?!
— Ще ми го разкажеш след вечерята.
— О… — Снибрил се опита да го проумее. Писмир бе излязъл прав. Беше почти невъзможно да поддържаш разговор с някого, който вече е чувал тоя разговор.
— Значи, наистина знаете всичко, което ще става? — Нищо друго не можа да измисли.
В дълбините на качулката се мярна следа от усмивка.
— Не всичко. Че може ли някой всичко да знае? Но че знам това-онова, знам.
Снибрил се озърна отчаяно. Бейн и Писмир бяха потънали в задълбочен разговор с уайтите и не му обръщаха капчица внимание.
— Ама… Ама… Да предположим, че знаеш кога ще умреш? Да предположим, че ще те нападне някой див звяр и…
— Да? — любезно кимна Норал.
— Ами не можеш ли просто да направиш тъй, че да те няма там?
— Да те няма на собствената ти смърт? — учуди се уайтът. — Ей, голям номер би било това!
— Ама не! Искам да кажа… Не можеш ли да избегнеш…
— Знам какво искаш да кажеш. Да, ама няма как… Трудно е да се обясни. Или пък е лесно да се обясни, ама е трудно да се разбере. Трябва да следваме Нишката. Единствената Нишка. Не бива да я късаме.
— Нищо никога ли не ви идва като изненада?
— Не знам. Какво е изненада?
— Можеш ли да ми кажеш какво ще стане с мен? С всички нас? Нали вече знаете какво става. Много ще ни е от полза да знаем бъдещето.
Черната качулка се обърна към него.
— Хич няма да ви е от полза. Страшно усложнява живота.
— Имаме нужда от помощ — трескаво зашепна Снибрил. — Какво е Фрей? Къде да отидем, за да сме в безопасност? Какво да правим? Не можете ли да ни кажете?
Уайтът се наведе към него.
— Можеш ли да пазиш тайна? — заговорнически прошепна той.
— Да! — кимна Снибрил.
— Ама наистина? Дори и всичко да би дал, за да я кажеш на другите? Дори и да се чувстваш все едно държиш жив въглен в шепа? Можеш ли наистина да пазиш тайна?
— Ъъъ… Мда.
— Е… — Уайтът отново се дръпна назад. — И ние също.
— Ама…
— Да ти е сладко.
— Ще ми се услади ли наистина?
— И още как! — Уайтът понечи да се извърне, ала после се обърна отново към него. — Задръж колана.
— О… Ти знаеш, че коланът е у мен?
— Вече знам.
Снибрил се поколеба.
— Ей… почакай! Казах го само защото ти…
— Най-добре ще е изобщо да не се мъчиш да разбираш — любезно му рече Норал.
Снибрил почна да лапа, ала въпросите не му даваха мира.
— Виж сега — рече Норал. — Всичко се случва. Също като нишка в Килима. Нищо не може да се промени. Дори и промените вече са… част от бъдещето. Повече не ти трябва да знаеш.
Странна вечеря беше. Никога не можеш да си сигурен дали онзи, с когото си говориш в момента, не се вслушва в онова, дето ще му го кажеш чак след десетина минути. Настроението се поразведри само когато един уайт връчи на Глърк една брадва. Беше брадвата на дядо му, макар и острието, и дръжката да бяха сменяни няколко пъти.
Докато пътешествениците се връщаха към каруците си, Бейн и Писмир през цялото време си мълчаха.
— На вас казаха ли ви нещо? — полюбопитства Снибрил.
— Не — отвърна Писмир. — Те на никого нищо не казват.
— Ама…
— Начинът, по който се държаха — обясни Бейн. — Там не могат да се сдържат.
— Хич не им харесва онова, дето не ни го казват — додаде Писмир.
ГЛАВА 5
Измина седмица. Каруците вървяха на север. Килимът край тях се променяше. От двете страни на тесния път се извисяваха косми — сега те бяха тъмночервени. Мъхестият храсталак и дори прахо-трънаците бяха обагрени във всички нюанси на червеното.
На Снибрил му се струваше, че върви през голям, внезапно замръзнал пожар. Но беше хладно и мирно, а нощем — за пръв път, откакто напуснаха селото — не се обаждаха никакви снаргове.
И, разбира се, на хората им се щеше да поспрат.
— Поне за някоя и друга седмица! — примоли се Кадмик Харголдер, майсторът на копия; и той бе сред неколцината селяни, дошли тази вечер при каруцата на Глърк.
— Те сигурно така и така вече са ни забравили, защо и в къщи вече да не се върнем?
