Снибрил отново погледна чудовището. То си лежеше и не мърдаше.
— На мене ми се чини, че не би могъл да му сториш кой знае какво… Тъй както го гледам, той си е достатъчно нещастен.
Брокандо се поколеба.
— Абе знаеш ли, може и да си прав… Безмозъчен звяр — какво да му отмъщаваш! А пък колкото до това… — замахна той към сияйната купчина, — нещо ми се е отщяло, да ти кажа. Я по-добре да си седи тука. — Той подсмръкна. — Те тия работи май само на термаганти подхождат. Гледай я тая огърлица, вижда ми се доста… хм…
Снибрил си бе набелязал едно-две нещица, които доста му харесваха, а Брокандо, като го погледнеш, май бе готов да зареже съкровището, само защото в къщи си има предостатъчно съкровища. Ала усети, че ще е тъпичко да тръгне да се разправя с него.
С приглушен звън Термагантът вдигна глава и отвори очи. Снибрил повдигна щита, ала той се изплъзна из ръцете му и издрънча надолу по стъпалата.
Термагантът непохватно му препречи пътя с нокът и го заподмята тромаво, докато най-накрая съзря отново своя образ. За почуда на Снибрил, той взе да гука срещу отражението, а после полегна пак, гушнал в лапи огледалото. И тогава Термагантът с последен звън мирно и тихо издъхна сред храма, построен за него още в памтивека.
По-нататък трубадурите и скитащите разказвачи често разправяха, че щом съзрял в огледалото своя образ, Термагантът умрял. Никога не вярвайте на онова, което разправят в песните. Ония, дето ги измислят, тикат вътре де що дивотия им хрумне, решат ли, че така им звучи по-добре. Та, те твърдяха, че отразеният му поглед го бил вкаменил. Само че смъртта на термаганта си беше къде-къде по-сложна работа. Както и повечето работи.
Двамата го извлякоха нагоре по стъпалата и го погребаха под олтара. Снибрил си спомни за Кристобела и за другите животни в лагера, взе от купчината съкровища едно малко ковчеже и загреба сълзи от локвата. Останалите статуи си ги оставиха така.
— В миналото тези са се кланяли на термагантите като на богове, тъй гласи преданието — рече Брокандо. — Жестоко племе са си били те. Тъй да си стоят. Справедливо е.
— Всъщност… — подхвана Снибрил, щом се поотдалечиха малко, — …не че бих имал нещо против някоя мъничка награда, ако случайно ти се намира. Някоя, дето на тебе не ти трябва.
— Естествено, че ми се намира!
— Моето племе има нужда да поостане някъде известно време, да си потегнем талигите, и тъй нататък… На някое място, дето да не се налага през цялото време да се озъртаме през рамо.
— Че какво по-лесно от това! Моят град е и твой. Народът ми ще ви посрещне като братя.
— Всичките ли са дребни като тебе? — изтърси Снибрил, без да мисли.
— Ние, дефтмените, сме правилно сложени — сопна се Брокандо. — Не ни влиза в работата това, че тези или онези са избуяли до такива абсурдни размери!
Мина малко време. Щом доближиха лагера на мунрунгите, Снибрил се обади:
— Знаеш ли, съвсем не смятам, че си изгубил година от живота си. Щом си бил статуя, значи за теб времето не е текло. Даже, като си помислиш, излиза, че си спечелил една година. Всички други са остарели с по една година, а пък ти — не.
Брокандо се замисли.
— Значи ли това, че аз все пак ти дължа наградата?
— Май че да — смънка Снибрил.
— Ами хубаво тогава.
ГЛАВА 7
Пристигнаха в лагера тъкмо навреме, за да спрат дружината, която аха-аха да потегли да търси Снибрил. Брокандо веднага стана център на внимание — нещо, което много му допадаше и с което очевидно беше свикнал. Снибрил, малко или повече, бе забравен. Малко или повече…
— Къде беше?! — попита го Писмир. Хем си беше отдъхнал, хем му беше ядосан. — Бива ли тъй да скитосваш! Нима не знаеш, че Моулите са плъзнали навсякъде?
— Съжалявам — отвърна Снибрил. — Просто… така стана.
— Е, карай — махна с ръка Писмир. — Ами сега, какво става? Тия твои смотльовци не знаят ли как се посреща крал?
— Май че не — отвърна Снибрил. — Той иначе си е храбър, ама е малко кибритлия и тогава изобщо не те слуша какво му приказваш.
— Тъй, както ми го описваш, точно на крал го докарва — кимна Писмир.
Брокандо в момента се намираше точно в средата на тълпа дърдорещи един през друг, ококорени Мунрунги, и раздаваше благосклонни усмивки.
— И стоя си аз, значи — разказваше той, — едвам на крачка от съкровището, и изведнъж — дръннн! — ей ти го онова право зад мене! И аз тогава…
Писмир си проби път с лакти през тълпата, свали шапка, поклони се — спря чак когато брадата му докосна пода — и там заседна, тикнал вълмо бели кичури точно под носа на смаяния Брокандо.
— Приветствам те, о, Кралю! — поде старецът. — За нас е чест, че един тъй велик син на един тъй благороден народ ни е счел за достойни да… ъъъ… за достойни. Всичко, което имаме, е на твое разположение, о, доблестни господарю. Аз съм Писмир, скромен философ. Това е…
Той бясно защрака с пръсти по посока на Глърк, който стоеше зяпнал встрани и гледаше какви ги върши Писмир, все още прегънат одве пред воина-джудже.
— Хайде де, ама хайде, моля ти се! Протоколът е много важно нещо! Поклони се на краля!
— Кво е туй крал? — невинно го изгледа Глърк.
— Засвидетелствай му уважение! — настоя Писмир.
— Че защо? Нали Снибрил го е отървал, а не обратното, нали така?
Снибрил забеляза Бейн, застанал зад тълпата начумерен, със скръстени ръце. В Трегон Маруското училище хич не му харесваше, ама беше понаучил някои работи. Думийците не обичат кралете. Предпочитат императорите. От един император можеш да се отървеш къде-къде по-лесно.
На връщане от храма пък бе попитал Брокандо какво иска да каже с това, че народът му не се брои. Искал бил да каже, че си нямат нищо общо с Думийците.
— Ние ги мразим — бе отсякъл Брокандо, без изобщо да увърта. — Аз се бия с тях, защото изправят пътищата, слагат номера на какво ли не и правят карти на разни места, дето няма какво да им правиш карти! Всичко гледат да обърнат в нещо, дето се брои. Да можеха, и космите на Килима щяха да накарат да растат в редички! Пък най-лошото е, че… дай им на тях да се подчиняват на заповеди! По-скоро ще се подчинят на чиято и да било заповед, отколкото да се хванат самички да мислят! Точно върху това се гради и империята им! О, инак те са си направо свестни, в битка се бият честно и прочие, ама понятие си нямат от веселба! И накрая какво? Редички, заповеди и никаква радост от живота!
А точно в момента го представяха на думиец.
При което Брокандо направо го шашна. Той доближи Глърк и сърдечно му разтърси ръката. Щом заговори, гласът му изобщо не звучеше както в храма. Беше от онзи тип глас, дето все едно през цялото време те тупа по гърба.
— Та значи, ти си вождът, а? Страхотно, ей! Брат ти ми е разправял за тебе. Сигурно тая твойта работа е невероятно мъчна, а? И, по всяка вероятност, се изискват многобройни умения?
— О, ами, знаеш ли… То караш, караш, пък вземеш да го налучкваш… — смутено измънка Глърк.
— О, не се и съмнявам. Изобщо даже не се съмнявам. Страшна работа! Пък и отговорността е ужасна. Ти минал ли си някаква специална подготовка?
— Ъъ… ами че не… ами то, тате умря и те ми натикаха онова копие в ръцете и ми викат „ти си вождът“ … — заобяснява Глърк.
— Наистина ли? Е, по-късно ще си проведем един по-сериозен разговор по тоя въпрос — кимна Брокандо. — А това е Писмир, нали? О, ама хайде стани, де. Сигурен съм, че от философите не се изисква да се кланят доземи… Какво?… О, екстра! А това трябва да е… генерал Бейнеус Гатрикс, ако не се
