коня по посока на дрънченето.
ГЛАВА 6
Термагантът беше толкова стар, че сигурно не си помнеше младините. Спомняше си смътно, че някога е имало и други термаганти, ала по онова време той беше як и силен и ги бе прогонил.
По-късно се появи и някакъв народ, който му се кланяше, дори и храм му построи, та да живее в него — мислеше го за бог на нещо си там. Кланяха му се, защото беше страхотен разрушител — както често се случва; само че религиите от тоя сорт поначало не изтрайват дълго; след като обърна сума ти люде от въпросния народ на статуи, останалите живи избягаха и го зарязаха в храма.
Сега си нямаше дружинка. Дори и дивите зверове отдалеч заобикаляха храма. Напусто скиташе из южните краища на шир и длъж и зовеше народа си — отговор отникъде не идеше. Може би той бе последният термагант на Килима.
Понякога излизаше да си потърси другарче. Би се примирил с всекиго. Нужни му бяха просто някакви други живи същества. Дори и не смяташе да ги яде. Само че работата нещо не ставаше. Щом някое от тях доближеше, то, кой знае защо, се спичаше, замръзваше неподвижно и изобщо започваше да проявява отявлено недружелюбие.
И тъй, той креташе обратно към порутения си храм, тътрейки опашка. И тъкмо бе стигнал вратата, усети мириса — забравения мирис на другар.
Снибрил бе пристигнал в разрушения храм точно преди него. Копитата на Роланд отекнаха мощно по дървения калдъръм. Навсякъде около себе си виждаше, огрени от меко сияние, рухнали стени, обсипани със статуи. Някои протягаха кутии с нисък поклон, други бяха залитнали назад, притиснали очи с длани. Имаше и дребни диви животни — те също ни мърдаха, ни шаваха.
Посред храма се извисяваха руините на олтар — точно от тях излизаше сиянието. Върху и край олтара бяха струпани съкровища. Имаше скъпоценни камъни — сол и въглен, кутии от прозрачен лак и от червено дърво, резбовани пръстени от кост, бронзови корони — всичко това струпано на вили и мотовили.
Край съкровището стърчеше още една статуя. Беше на дребничък воин, висок едва наполовина колкото Снибрил. Великолепни мустаци се спускаха чак до кръста му. В едната си ръка бе стиснал меч и кръгъл щит, а в другата — огърлица от лъскави солни кристали. На лицето му, обърнато нагоре, бе изписана изненада. Пълзящ мъх се бе добрал до него по пода и бе увил край врата му гирлянда от живи червени цветя.
Снибрил върза Роланд за една колона и потрепера.
И друг преди него бе вързал коня си тук. Всъщност не беше точно кон: приличаше на пони, ала не беше по-голям от мунрунгско куче и имаше шест крака.
Снибрил би могъл да го вдигне и с голи ръце. Животинчето стоеше там, покрито с тънък пласт прах. Роланд сведе глава и подуши неподвижната му муцунка. Снибрил се завтече към камарата съкровища и се втренчи в нея със страхопочитание. Там имаше дори монети — не тарнерии, а големи дървени дискове, покрити със странни знаци. Имаше и тежки мечове, и ковчежета от резбован пясъчник, пълни със скъпоценности от сол. Стоеше и се звереше онемял, а с ъгълчето на окото си току поглеждаше към воина. Протегнатата му ръка…
Ето, значи, защо бе дошъл. А Термагантът го бе спипал.
Нещо издрънча. В излъскания щит на статуята се мярна отражение. Беше нещо покрито с люспи и кажи-речи безформено.
— На вратата е — помисли си Снибрил. — Точно зад мен…
Но ако се обърна…
Той изкопчи щита и го вдигна пред себе си така, че да вижда в него какво става зад гърба му.
Термагантът издрънча. Около врата му, покрит с лъскава кожа, бяха преметнати огърлици от лак и червено дърво. На всеки от ноктите му сияеше пръстен. Гривните, нанизани на люспестата му опашка, дрънкаха. Щом помръднеше едрата си глава с голяма човка, из храма отекваше леко звънтене.
Проточи шия към олтара и взе да души. Дори и отразени в щита, очите му плашеха Снибрил. Бяха големи, мъглистосини и изобщо не бяха страшни. Очи, в които можеш да се изгубиш — помисли си Снибрил, — и да се обърнеш на камък…
Роланд изцвили тихо, ала цвиленето му секна рязко.
И… в хладната зала се появи нова статуя.
Сетивата на Снибрил с крясък го призоваха да се обърне лице в лице с чудовището, ала той не помръдна. Мисълта му препускаше отчаяно. Термагантът задрънча към него.
Снибрил се обърна рязко, вдигнал пред очите си лъскавия щит. Отдолу виждаше как краката на термаганта дращят по пода към него. Бяха кокалести, с огромни нокти. И продължиха да вървят.
Уж трябваше да се вкамени! Нали се видя! Дотук бяхме с находчивите идеи — помисли си мунрунгът. — И без това тая ми беше единствената.
Заотстъпва назад. И тогава Термагантът спря — бе видял друг термагант! Там, от щита, срещу него се блещеше люспеста зеленикава физиономия. От едното му ухо се бе провесила огърлица. За миг чудовището си бе намерило другарче. А после, тъй като се тресеше от страх, Снибрил накриви щита настрани. Физиономията изчезна.
След миг смаяно мълчание Термагантът нададе гневен вой, който отекна сред космалака. Тропна тежко с крак. После създанието се строполи на пода, вдигна лапи към очите си и зарида. Сегиз-тогиз барабанеше по плочките със задни крака. Наглед риданията му започваха някъде откъм опашката, нарастваха все повече и повече и накрая избухваха навън през устата.
Гледката вдъхваше не само ужас. Вдъхваше и… неудобство. Никой не би трябвало да държи вътре в себе си чак пък толкоз много сълзи.
Снибрил се загледа в локвата сълзи, която се разля по пода и докосна статуята на рунтавото куче до стената. То сбърчи нос. Локвата се разливаше ли, разливаше. Щом докоснеше някои от статуите, те се събуждаха, ала други — от най-старите, целите в прах и лишеи — дори не помръднаха. Разни дребосъци храбро заплуваха към свободата между пищялките им.
Снибрил загреба цял щит сълзи и го плисна върху Роланд. После дойде ред на малкото пони, което зяпна в почуда насреща му. Най-накрая изтърча до воина и го обля в сълзи.
В първия миг нищо не стана. После клепачът му трепна. Ръката, която стискаше оръжието, помръдна. И изведнъж дребничкият воин оживя, ама със страшна сила. Той пусна огърлицата на пода и изгледа Снибрил напреки.
— Кокали Мокалови, ти пък откъде изникна?
После съзря термаганта сред локвата от сълзи. Плъзна ръка към врата си и напипа лишея. Вторачи се умислено в Снибрил.
— Ей, непознатия, от колко време висиш тук?
— Не знам. Сега сме третата година след Второто преброяване от възкачването на император Таргон на престола в Уеър — отвърна Снибрил.
— Ти думиец ли си? — Освободената статуя взе да отмотава лишея.
— Нещо такова.
— Аз пък не съм — вирна нос дребосъкът. — Ние не се броим. Ала за Таргон съм чувал. Преди да пристигна тук, тъкмо бяха изминали двайсет и две години, откакто се е възкачил на престола.
— Значи си тук от година.
— Година… цяла година! — затюхка се воинът. — Колко много време… — Той се поклони тържествено. — Хиляди извинения, непознати момко. Ти заслужаваш награда. Аз, Брокандо, син на Брок, Господар на Джеопард, Крал на дефтмените, ти го обещавам. Да. Награда.
— Изобщо не съм го направил заради някаква си награда — обясни Снибрил. — Просто ми се щеше ей онова там да спре да превръща на статуи де когото свари.
— Ами какво тогаз те е довело толкоз надалеч? — блеснаха очите на Брокандо. — Съкровището, а?
— А, не… Виж какво, не мислиш ли, че ще е по-добре да мърдаме оттук? — Снибрил отново метна поглед към термаганта. — Че току-виж онзи се надигнал…
Брокандо размаха меча си.
— Цяла година от живота ми!!! — кресна той. — Ще си плати той за това!
