лъжа.
„Генерал!“ — отново мина през ума на Снибрил.
Бейн кимна.
— Колко години минаха, Ваше Величество?
— Към пет, мисля — рече кралят. — Всъщност май са си направо шест.
— Познавате ли се? — учуди се Снибрил.
— О, да — кимна Брокандо. — Думийците постоянно ни пращаха армии. Да проверят как сме и да ни предложат най-учтиво да им се подчиним и да станем част от тяхната Империя. Ние пък все им отвръщахме, че не щем. Нали щяха да ни броят…
— Според мен възразявахте най-вече срещу плащането на данъци — спокойно го пресече Бейн.
— Не виждам какво бихме получили срещу парите си — опъна се Брокандо.
— Защита.
— А, така ли? Че нас винаги ни е бивало да се защитаваме самички! — Брокандо натъртваше на всяка дума. — Срещу всеки. — Той се усмихна. — А после ни изпратиха Генерала да ни предложи пак същото, ама малко по-настоятелно… Спомням си, рече ни, че ако не се присъединим към Империята, едва ли от нас би останал някой за преброяване.
— А пък ти ми рече, че нямало да остане кой да брои — каза Бейн.
Снибрил местеше поглед от единия към другия. Усети се, че е притаил дъх. Въздъхна.
— И после какво? — обади се той.
Бейн сви рамене.
— Ами, аз не нападнах — обясни думиецът. — Изобщо не проумявах защо трябва да мрат свестни хора. Върнах се и казах на императора, че хората на Брокандо много ги бива за съюзници, ама за поданици по неволя хич не стават. Пък и без това само малоумник би нападнал онзи град.
— Аз пък винаги съм се чудил той какво ти е отговорил — обади се Брокандо.
Бейн сведе поглед към опърпаните си дрешки.
— Ами, какво. Доста повряска, де…
Последва замислено мълчание.
— Ама те все пак нападнаха, след като тебе те… отзоваха — рече накрая Брокандо.
— И победиха ли?
— Не.
— Ей на, нали това ти казвам. Малоумници.
— Съжалявам — рече Брокандо.
— А, няма защо. Това беше само едно от многобройните несъгласия между мен и Императора.
Снибрил хвана и двамата за раменете.
— Както и да е — рече той. — Като сте заклети врагове, това не значи, че не можете да бъдете приятели, нали така?
Докато вечеряха, Глърк пошепна на жена си:
— Много е любезен. Пита ме всякакви работи за мене… Запознах се с крал, представяш ли си! Той е много важен човек. Май че се казва Протокол.
— Хубаво име. И звучи по кралски…
— Пък Писмир бил философ. Той тъй рече.
— Туй пък хич не го знаех. Какво е „философ“?
— Някой, дето мисли. Той тъй ми рече.
— Е, ами то и ти мислиш. Колко пъти съм те виждала — седиш си и си мислиш…
— Абе то аз не винаги мисля — най-съзнателно си призна Глърк. — Понякога само си седя. — Той въздъхна. — Ама тя работата не била само в мисленето. После трябвало и да го разкажеш, и то така, че на хората да им е забавно.
ГЛАВА 8
Керванът обърна на Запад. Пътуването към Джеопард бе весело. Брокандо яздеше до челната каруца. Отиваха на място, където само малоумник би ги нападнал.
Много от мунрунгите откровено благоговееха пред дребничкия крал, ала никой не можеше да се мери с Глърк — той бързо се превръщаше в отявлен монархист. Брокандо усещаше, че вождът е една крайно почтителна аудитория и му говореше с онзи особен тон, с който кралските особи приказват на простолюдието, и после простолюдието се чувства все едно са му поникнали крилца, без всъщност да си спомня кой знае какво от онова, което са му казали.
Снибрил подтичваше от другата страна на каруцата и с половин ухо се ослушваше за признаци на Фрей, а с другата половина попиваше дърдоренето на дефтмена.
— А после, в северното крило на двореца Брок, моят прадядо, построил храм на Мокал Основателя. Цели седем години уайтите дялали за Брок колони от дърво и лак и редяли огромната мозайка, изобразяваща Килима. Още им го изплащаме. Стените са изградени от най-чист въглен и сол, олтарът — от червено дърво, инкрустирано с бронз. Всъщност олтарът се пада точно в средата на днешния дворец, построен от моя прапрадядо, Брок Седми, който, след като бил коронясан за крал, прибавил и Дървената Порта. Не бива да забравям и съкровищниците. Мисля, че на брой са поне девет. И вътре в тях може да влиза само настоящият крал. Короната е дело на самият Тарма Дърворезбаря. Тя е със седем върха и върху всеки има кристал от сол.
— В нашата колиба пък си имахме дори чердже — влезе му в тона Глърк.
И тъй продължиха — Глърк пламенно следваше дефтмена през съкровищниците и оръжейните, през банкетните зали и спалните за гости, а Джеопард бе все по-близо и по-близо.
Постепенно цветът на килима отново се смени от червено в тъмнолилаво, което на свой ред премина в тъмносиньо. Разпънаха лагер под сините косми; имаше и лов — дребни, черупчести същества, които живееха в бърлоги сред праха. Чудеха се дали в Джеопард е толкова хубаво, колкото разправя Брокандо — защото ако беше така, то по-добре щеше да е веднага да спрат всякакво ядене и пиене, та да имат достатъчно място в стомасите — че каквито пиршества се задаваха…
Пътеката постепенно взе да преминава в главен път — не широк бял път като строените от Думийците, а прилежно настлан с дебели талпи, издигнат върху насип от прах. И от двете му страни космите ставаха все по-тънки. Снибрил забеляза и много пънове. И това не беше всичко. Никога никой Мунрунг не бе посял и едно семенце. Обичаха да си похапват зарзават, когато намерят — знаеха кое къде расте и семената на кои косми стават за ядене, ала освен личната билкова градина на Писмир, всичко, което растеше покрай тях, си растеше диво и свободно. Причината за това бе очевидна за всеки Мунрунг — посадиш ли нещо, трябва да се спреш и да го наглеждаш как расте, да го браниш от зверове и от гладни комшии, които все ще се случи да наминат, и, общо взето, да си прекарваш времето, както го рече Глърк, като му трепериш. Зеленчуците за мунрунгите бяха просто нещо, което придава по-инакъв вкус на мръвките, и толкоз.
Ала в синята земя на Джабония, около малкото градче Джеопард, дефтмените бяха превърнали Килима в същинска овощна градина. Тук растяха косми, които даже и Писмир никога преди не беше виждал — не огромните, яки стволове, растящи навред по килима, а фини стебла с натегнали от плод клони. Прахът под тях бе натрупан внимателно, за да се осигури почва за всякакви шубраци и зеленчукови растения. Показаха на пътниците зрели пурпурни гроздове с вкус на пипер и джинджифил и огромни гъби-господарки, които можеха да се сушат и да се пазят с години, без да загубят тънкия си аромат. Дори пътят бе издигнат над градините, а край него нисък космалак оформяше жив плет. Да, подредена земя си беше това.
— Никога досега не съм забелязвал, че изглежда така! — удиви се Бейн.
— Да, със сигурност изглежда по-добре, когато не се виждат нацвъкани лагери на Думийски армии из нея! — подметка Брокандо.
— На войниците под моя команда винаги бе заповядано да се отнасят с уважение към страната!
— Да, ама имаше и други, дето не я уважаваха чак пък толкоз.
— Ами хората къде ги? — обади се Глърк. — Бас държа, че печените корени са си вкусно нещо, ама всичкото това не е избуяло така само с песни и свирни. Щом си земеделец, то все ти се налага да щъкаш насам-натам и да чоплиш земята…
