запромъкваха надолу. Брокандо бутна някакъв лост и статуята пак се изтътрузи върху дупката. Бяха се скупчили рамо до рамо в пещерата, осветена от червена светлина.
— Всички ли са тук? — попита Брокандо и, без да чака отговор, се шмугна в една цепнатина и изчезна.
Май да откриеш, че най-лошите ти страхове не се сбъдват — хрумна на Снибрил, — е почти толкова зле, колкото и да се сбъднат.
На светлината на факлите стените изглеждаха кафяви и бяха покрити с малки косъмчета, които искряха, щом светлините минеха край тях. Отвреме навреме пресичаха входове за други тунели. Но нямаше ни чудовища, ни внезапно прещракване на зъби…
Пътеката заслиза надолу и изведнъж факлата на Брокандо като че захвана да гасне. Снибрил тръгна след него, и чак тогава осъзна, че влизат в някаква пропаст под Килима, чиито стени бяха тъй далече, че светлината не ги стигаше. Преминаваха през грамадни пещери, а пътеката се стесни и залъкатуши сред дебели космени колони — тъй че се наложи да се залепят един за друг, за да не я загубят. Понякога светлината се отразяваше в някоя далечна стена. Докато ситнеха през едно място, където пътеката толкоз се стесняваше, че почти изчезваше, а от бездните отдолу извираше мразовит въздух, Снибрил се подхлъзна. Бейн, който вървеше зад него, протегна ръка — бе запазил страхотно самообладание — и го докопа за косата тъкмо преди да политне надолу в мрака. Ала факлата се изхлузи из ръцете му. Надникнаха отвъд ръба и видяха как тя се превърна в искрица, после в точка, а накрая мигна и изчезна. В мрачните дълбини на Подкилимието нещо се размърда и го чуха как побягна с глух тропот.
— Това пък какво беше?! — настръхна Снибрил.
— Среброриба ще да е било — отвърна Брокандо. — Нали знаеш, зъбите им са по-големи от човек. И имат по няколко дузини крака.
— Пък аз си мислех, че ти рече, че тук долу нямало нищо страшно! — кресна Глърк.
— Е тъкмо де! — Брокандо изглеждаше доста изненадан. — Че кой го е страх от среброриби?
Каквото и да беше онова в дълбините, то едва ли би могло да ги види — дребни петънца, ситнещи покрай корените на космите. Брокандо им извика да спрат — бяха стигнали края на друга пропаст. През нея бе провесено тясно мостче, а на другия му край Снибрил едва различи врата.
— Сега сме точно под скалата.
Покривът на пещерата леко се бе вдлъбнал под напора на огромната тежест над него.
— Вие сте единствените, видели всичко това, освен кралете на Джеопард — продължи Брокандо. — След като тайният вход бил прокопан, Брок заповядал да умъртвят всички работници, за да не разгласят тайната.
— О? И това ли влиза в кралуването? — хлъцна Глърк.
— Едно време да. Ама вече не, разбира се.
— Ха! — възкликна Бейн.
Щом прекосиха моста, Брокандо бутна дървената портичка и тя се отвори. Зад нея нагоре се изкачваше вита стълба, огряна от зелена светлина, процеждаща се през едно кръгче високо горе. Изкачването бе дълго — стълбата беше толкоз тясна, че ботушите на тия отпред се оплитаха в ръцете на тия отзад, а факлите хвърляха по стените сенки на воини-великани. Колкото и призрачно да бе, Снибрил се зарадва. Не можеше да понася мрака под Килима.
Точно под кръгчето зелена светлина стълбата преминаваше в малка площадка, голяма точно колкото да ги побере всичките. В стената отново имаше врата.
— Къде… — почна Глърк.
Брокандо разтърси глава и докосна устни с пръст. От другата страна на вратата се чуваха гласове.
ГЛАВА 10
Гласовете бяха на трима души — чуваха се толкова силно, сякаш притежателите им едва ли се намираха на повече от метър-метър и нещо от вратата.
Снибрил се опита да си представи техните лица. Единият глас беше тънък и хленчещ и тъкмо пак бе почнал да се оплаква.
— Още сто? Ами че вие отведохте петдесет само преди дни!
— А сега ни трябват още сто — обади се мек глас, от който косите на Снибрил настръхнаха. — Съветвам ви да подпишете този документ, Ваше Величество, и тогава стражите ми ще съберат тези сто души и ще се махнат. Не ги вземаме за роби. Те са просто… помощници.
— Не знам защо просто не си ги вземете направо, без да ме питате мен! — рече кисело първият глас.
— Но нали вие сте Кралят — обади се вторият. — Щом Кралят го е наредил, значи така трябва. Всичко е подписано, както си му е редът.
— Да, ама нито един не се е върнал! — рече първият Глас.
Третият бе подобен на тътен.
— Толкова много им харесва в нашите земи, че просто не можем да ги убедим да се върнат.
— Не ти вярвам! — рече Глас Първи.
— То това всъщност няма значение — отвърна му Глас Втори. — Подписвай!
— Не! Няма! Аз съм крал…
— И ти си мислиш, че аз, дето те направих крал, не мога да те… сваля? — ехидно рече Глас Втори. — Ваше Величество — додаде той.
— Ще докладвам за вас на Джорнарилийш! Ух, как само ще ви надокладя! — рече Глас Първи, но май не звучеше много убедено.
— На Джорнарилийш! Да не мислиш, че му пука какво става тук? — измърка Глас Втори. — Подписвай! Иначе виждаш ли го Гораш? Току-виж изнамерил някакво друго приложение за ръчичките ти!
— Ъхъ — изсумтя Глас Трети. — Ще му ги вържа на герданче.
Брокандо извърна лице към другите. Гласовете зад вратата продължаваха да заплашват и хленчат поред.
— Брат ми — рече той. — Точно такъв си е той. Слушайте сега какво ще правим: нахлуваме вътре и трепем де що видим моул.
— Мислиш ли, че ще е много умно? — обади се Бейн.
— На мене ми се вижда съвсем на място — рече Глърк.
— Ала в града Моулите са стотици, не е ли тъй? — продължаваше Бейн.
— Моите хора ще въстанат и ще ги смъкнат от власт! — изсъска Брокандо.
— Ами те оръжие имат ли?
— Не, ама Моулите имат. Тъй че първо ще почнат да им изземат оръжията — невъзмутимо обясни кралят. Бейн изпъшка.
— Всички ще умрем, до един! Никаква тактика не е това! Това твойто си е „Карай, пък ще видим“!
— Ами да почваме тогава — предложи Брокандо и тегли шут на вратата. Тя помръдна, но не се отвори.
— Какво стана? — обади се Снибрил.
— От другата страна има нещо! — изсъска Брокандо. — А пък не трябва да има нищо! Ей, я всички да помагат!
Натиснаха вратата с рамене. Известно време тя се опъваше, после рязко се разтвори. Разнесе се писък. За миг залата замръзна.
Снибрил съзря трон, съборен на пода. Точно той бе препречвал вратата. Сега се бе прекатурил посред стъпалата към него и бе захлупил един хилав дефтмен, който в момента се бореше да се измъкне и писукаше жално. Зад него стояха прави двама моули и се пулеха срещу вратата. Единият бе едър и широкоплещест, а коженият шлем почти скриваше лицето му. В огромната си лапа държеше навит камшик. „Глас Трети“ — помисли си Снибрил.
Даже и като го погледнеш, му личеше, че няма как да се казва другояче освен Гораш. Онзи зад него пък беше дръглив, наметнат с дълга черна мантия, и се усмихваше като вълк, току-що приключил с обяда си. "Глас Втори — помисли си Снибрил. — Изглежда така, сякаш името му е натъпкано със „съ“-та, та да
