изясним? Не ща никого да обиждам… Значи, за награда, че сме те спасили, сега ще нападаме тоя град, дето и най-голямата думийска войска не е успяла досега да завземе, и ще се бием с цяла тумба моули? Ти искаш моето племе, което сега си няма дом, да спаси града ти вместо теб, макар че тая работа не може да я бъде? Вярно ли съм го схванал, а?
— Добър човек си ти! — извика Брокандо. — Знаех си, че на тебе може да се разчита! Сега ми трябват половин дузина мъже с храбри сърца!
— Мисля, че май бих могъл да ти предоставя само един, смаян от почуда — рече Глърк.
— Трябва да помогнем — намеси се Снибрил. — Твърде сме уморени, за да бягаме. Както и да е — ако не помогнем, какво ще стане? Рано или късно ще се наложи да се бием с тия гадове. Що пък да не е тук и сега?
— Превъзхождат ни по брой! — изтъкна Бейн. — Пък и вие не сте войници!
— Не сме, вярно — потвърди Глърк. — Ловци сме.
— Добре го каза! — обади се Брокандо.
Глърк смуши Снибрил.
— Май току-що доброволно се отправихме на практически сигурна смърт?
— Да, май точно тъй излиза.
— Това кралуването е чудна работа — рече Глърк. — Ако се измъкнем някак, ще взема да го поизуча малко.
Падна нощта. Един син язовец, подранил за лов, едва не се блъсна в редичката бъдещи нашественици и бързешком се заклатушка обратно.
Сред дефтменската войска се разнесе шепот — бе избухнала разправия. Някои искаха да влязат в боя с песен — такава си беше традицията. Брокандо постоянно изтъкваше, че влизат в боя тайно, ала един-двама от най-твърдоглавите традиционалисти се вкопчиха в правото си да пеят мирни песни — според тях това щяло напълно да обърка врага. Най-накрая Брокандо надделя, като се направи на крал и заплаши, че ще прати на смърт всеки, несъгласен с него. Което направи невероятно впечатление на Глърк.
Тъкмо когато на Снибрил бе почнало да му се струва, че тоя тъмен Килим край няма, те излязоха отново на пътя, а пред тях сияеха факлите по стените на Джеопард.
ГЛАВА 9
Уайтите построили Джеопард. Докарали червено дърво и искрящ лак от Кракнастола, за да постелят улиците му; от Каминните Земи кервани докарали най-рядък въглен — от него построили куполите и корнизите, и сгур и пепел за тухли и хоросан. В далечните Земи на Високата Порта, земите на Вортгорните, те разменяли изделията си от лак за кован бронз — за портите и колоните; запотени впрягове коне влачели сред космите кристали сол и захар — за стени и покриви. Домъкнали и разноцветни косми от всички краища на Килима. Някои използвали за талпи и мертеци, ала повечето посадили около града.
Навсякъде се ширеха градини. На вечерната светлина всичко изглеждаше мирно и тихо, но на два пъти се наложи да залегнат, когато моулската кавалерия преминаваше по пътя.
— В моя град! Виж ги ти! — възмути се Брокандо.
— Надявам се, че имаш някакъв план за действие — обади се Бейн.
— Има и друг път, който води към града.
— Това не го знаех.
— Така ли? — учуди се Брокандо. — Ама че работа! Толкова се напъвахме да построим таен път, а пък да забравим да кажем на Императора! Да ми напомниш да му пратя депеша. Завий сега в ей-оная скритата пътечка.
— Каква пътечка?
Брокандо се ухили.
— Бива си я, а?
Изглеждаше като пътечка, преправена от някакви животни. Виеше се насам-натам измежду космите. Прахсталаците тук бяха много по-гъсти.
— Ние ги посадихме — обясни Брокандо.
Почти се бе стъмнило, когато стигнаха малка полянка, сред която съзряха още един порутен храм.
— Тукашните храмове май не са от най-трайните — огледа се Снибрил сред гъстия космалак. Тук статуите бяха повече, пръснати тук-таме из развалините, до половината потънали в прах.
— Този нарочно е бил построен такъв порутен — обясни Брокандо. — От уайтите. За един от прадедите ми. Ей-онзи там, с птичето гнездо на главата и с вдигнатата ръка… — Той се поколеба. — Ей, ама ти си думиец, пък аз взех, че те доведох на тайното място! Трябваше да ти вържа очите.
— А, не — сопна се Бейн. — Щом ще искаш да се бия на твоя страна, никакви превръзки на очите!
— Ама ти може и да дойдеш тука някой ден с войска!
— Много съжалявам, че си го мислиш — каза Бейн с леден глас.
— Ама аз като аз не си го мисля! — оправда се Брокандо. — Само че като крал съм задължен да си го мисля!
— Их, че глупости! — прекъсна ги Снибрил. — Какво пък сега ви текна да се занимавате с тия вързани очи!
— Ама това е важно — намуси се Брокандо.
— Рано или късно ще трябва да се доверите един на друг. Че на кого другиго да се доверите? И двамата сте доблестни мъже, нали така? — продължаваше Снибрил.
— Ама то не е толкова просто — не отстъпваше Брокандо.
— Ами тогава го направете просто!
Осъзна, че е почнал да крещи. Даже и Глърк се бе смаял.
— Е, сега не е време за караници — поуспокои се той.
Брокандо кимна.
— Да. Много добре. Сигурно. Да, сигурен съм, че той е честен и почтен човек. Я дръпни ръката на Брок.
— Какво? — трепна Бейн.
— Ей там зад тебе. Статуята. Дръпни й ръката.
Бейн сви рамене и протегна ръка.
— За пръв път думиец се ръкува с дефтмен — рече той. — Чудя се, до какво ли ще доведе това…
Някъде изпод краката им се разнесе стържещ звук. Една плоча на пода се отмести и разкри стълбище.
— Води към двореца — ухили се Брокандо.
Взряха се в тъмния квадрат. Най-накрая Глърк продума.
— Да не искаш да кажеш… в ПОДКИЛИМИЕТО?
— Да!
— Ама… ама… ама там долу живеят разни ужасни…
— Това са само детски приказки — успокои го Брокандо. — Нищо страшно няма.
Той затропа надолу по стълбите. Бейн пое след него, после спря и погледна мунрунгите.
— Какво има?
— Ами… — започна Снибрил. Какво ли да му кажа? Че там долу живеят създанията от древните легенди: туноргите, ужасните делвери, сенки с безброй имена. Странни същества, които ръфат корените на килима. Душите на мъртвите. Всички лошотии. Всичко, от което… те е страх като малък.
Той огледа останалите. Бяха се скупчили по-нагъсто. „Във времена като тия всички трябва да забравим всичко старо“ — помисли си той.
— Няма нищо — продължи, както се надяваше, с глас на роден водач. — Хайде, момчета! Последният…
— Последния хич не го мисли — измънка нечий глас нейде отзад. — Искаме да видим какво ще стане с първия!
Снибрил се затича надолу по стълбите и тупна сред купа мек прах. Брокандо тъкмо палеше една факла — имаше ги цяла камара, струпани край едната стена на пещеричката. Един по един хората се
