Жив човек не се виждаше. Клонките на крайпътните храсти тегнеха от плод, но нямаше кой да ги обере освен мунрунгските хлапета, които се справяха особено добре със задачата. Ала иначе нямаше никой!
Снибрил стисна копието си. Тая работа приличаше на лова. Постепенно човек се научава да разпознава най-различни видове тишина.
Когато някой се е уплашил и трепери за живота си, тишината е една. Когато някое дребно създанийце се е стаило и не мърда, е друга. А съвсем друга е пък когато едрите се готвят да се нахвърлят върху дребните. Понякога се среща и тишина, която се поражда от това, че наоколо няма жива душа. А има и един много изострен, нажежен вид тишина — когато някой те дебне.
Бейн бе извадил меча си. „И войниците разбират от тишина“ — помисли си Снибрил.
Спогледаха се.
— Тук ли да оставим каруците? — попита Снибрил.
— По-безопасно ще е да не се делим. Не разцепвай силите без нужда — първо правило на тактиката.
Каруците бавно се придвижваха напред. Всеки напрегнато се взираше в космите.
— Ей ония храсти там, вдясно — обади се Бейн, без дори да помръдне глава.
— И аз тъй мисля — съгласи се Снибрил.
— Там са и ни дебнат.
— Според мен е само един.
— Мога и оттук да го пронижа с копие като едното нищо — обади се Глърк.
— Не. Добре ще е и да го поразпитаме — пресече го Бейн. — Да го обкръжим!
Снибрил се промъкна към храста покрай ствола на един косъм. Виждаше как храстът лекичко помръдва. Бейн мина от другата страна, а Глърк, който за такъв мъж-канара стъпваше съвсем тихичко, изникна като по магия право срещу него, вдигнал копие.
— Готово?
— Готово.
— А така.
Бейн сграби пересто листо и го дръпна.
Едно детенце се втренчи в трите трептящи остриета.
— Хлъц — рече то.
А десет минути по-късно…
Малка групичка дефтмени се трудеше усърдно в зеленчуковите посеви сред космите. Не изглеждаха нито щастливи, нито пък — като стана дума — кой знае колко охранени. Пазеха ги неколцина стражи. Дори и оттук Снибрил различаваше издължените им муцуни. А сред космите се гушеше самият град Джеопард.
Бе построен върху парче чакъл. Самият град представляваше няколко плътно прилепени една до друга сгради, издигнати на самия му връх; около скалата се виеше спираловиден път и я опасваше на няколко пъти от града до пода. Най-отдолу пътят свършваше с порта, ала това беше само за прегледност. Никой не можеше да се изкачи по този път, ако хората горе не го искаха.
Прахът се разшава. Глърк припълзя до Снибрил.
— Момченцето излезе право. Навсякъде бъка от моули и снаргове — рече той. — Направо е завряло от тях.
— Успели ли са да завземат града?
Глърк кимна.
— Ей тъй става, като търчиш наляво-надясно да търсиш разни съкровища, вместо да си стоиш в къщи и да си управляваш — неодобрително подметна той.
— Хайде — сръчка го Снибрил. — Давай да се връщаме в лагера.
Бяха изтеглили каруците малко по-нататък, сред шубрака. Бяха поставили и постове.
Писмир, Бейн и Брокандо, насядали в полукръг, гледаха как момченцето сърба супа. Стомахът му сякаш бе бездънен, ала между хапките успяваше и да отговаря с немощен гласец на Брокандовите въпроси.
— Собственият ми брат! — изръмжа Брокандо, щом останалите се промъкнаха в лагера. — Щом вече и на собствените си роднини не бива да хващаш вяра, то на кого? Видяха ми гърба за ден-два и…
— За година — подметна Бейн.
— На Крал ще ми се прави! Не, аз никога не съм бил като Антирок. Все клинчи, все хленчи, пък за спорт да не чуе!
— Ама как Моулите са се добрали до града? — зачуди се Снибрил.
— Онзи ги е пуснал вътре! Ей, Стрефон, я разкажи на този чичко!
Момчето беше към седемгодишно и явно вцепенено от ужас.
— Аз, аз… те бяха… всичките се биха… — запъна се то.
— Хайде, де! Ама хайде, де! Давай, младежо!
— Мисля — рече Бейн, — че май ще е добре да се поразходиш за минутка-две, а? Може пък да му поолекне и да се разбъбри.
— Ама аз съм негов крал!
— Е да, де! Точно там е работата. Когато седят право насреща ти, кралете са един вид говорна пречка. Ако обичаш, би ли, хм, проверил постовете, или, такова де…
Брокандо се размрънка, ала се отдалечи заедно с Глърк и Снибрил.
— Хъм. Братя с братя! — измърмори той. — Само бели ти навличат на главата. Заговорничат, клинчат, моткат ти се из краката, узурпират ти трона…
Глърк усети, че е редно да изрази солидарност с неофициалната асоциация на по-големите братя.
— Пък тоя Снибрил никога не си подрежда стаята, да знаеш!
Когато се върнаха, Стрефон бе нахлупил на главата си шлема на Бейн и имаше къде-къде по-бодър вид. Бейн го отпрати, като му заръча да свърши нещо храбро и опасно.
— Ако искаш, да ти го обясня като за големи хора — рече Бейн. — След като ти не си се върнал, брат ти завзел трона. Народът не го обичал много-много. Последвали доста битки и когато един ден пристигнала една тайфа моули… той ги поканил да влязат.
— Как може! — хлъцна Брокандо.
— Мислел си, че може да ги хване за наемна войска, да се бият на негова страна. Е, те се били, много хубаво се били даже. Твърдят, че той все още е крал, макар отдавна никой да не го е виждал. Всъщност управляват моулите. Много от хората забегнали. Останалите са, повече или по-малко, роби. Копаят чакъл, работят насила на полето… такива работи.
— Не ми се чини Моулите да се интересуват от зарзават — подхвърли Снибрил.
— Те ядат месо.
Писмир седеше, опрял гърбина о колелото на една каруца, загърнат в одеяло. Нещо не му понасяше пътуването. Почти го бяха забравили.
Думите му потънаха като камъни във вода. Всъщност, в самите думи нямаше нищо тревожно. Че кой не ядеше месо? Ала в тях се долавяше нещо особено, нещо остро, което предполагаше, че не става въпрос за най-обикновено месо…
Брокандо стана бял-беленичък.
— Да не искаш да кажеш, че…
— Ядат животни — обясни Писмир. Снибрил никога досега не го бе виждал толкова нещастен. — За беда те смятат всички, които не са моули, за животни… Хм… Не ми се щеше да го казвам… Знаете ли какво означава думата „моул“ на техния език? Значи… Истински Хора.
И това потъна като камък във вода.
— Ще нападнем довечера — рече Брокандо. — Не позволявам на никого да ми яде поданиците!
— Ъ… — рече Глърк.
— О, да — обади се Бейн. — Ама разбира се. Направо страхотно. И петхилядна войска не би могла да превземе Джеопард!
— Прав си — кимна Брокандо. — Значи ние…
— Ъ… — повтори Глърк.
На вожда явно му бе хрумнало нещо.
— Току-що чух да се споменава веднъж-дваж думичката „ние“ — подзе той. — Та, може ли само да се
