и поглед, в който се четеше неописуем ужас.
— Като се върнахме, не бе останала да стърчи ни греда, ни ограда. Къщите се бяха струпали една връз друга. Направихме, каквото можахме, ама… е, който можа, се измъкна, и толкоз. Такова нещо не можеш го построи наново. После ги чух ония ми ти вълчи воища и… побегнахме.
Той пое от Снибрил подаденото му парче месо и двамата с жена му го заръфаха лакомо.
— Никой друг ли не успя да се измъкне? — попита Снибрил.
— Да се измъкне ли, рече? От онова? Може пък и някой да е успял — ония, дето са били извън стените на града. До оня ден с нас имаше още един, някакъв Барлен Коронсон. Само че тръгна да си точи от сиропа на ония бръмчащите гадини и те като го нападнаха… Сега сме тръгнали на изток. Имам роднини там. Или поне тъй се надявам.
Дадоха им нови дрехи и пълни торби с ядене и ги изпратиха по живо по здраво. Двойката забърза — беше ги страх от мунрунгите почти толкова, колкото и от другите ужаси на Килима, които се спотайваха и ги дебнеха.
— Всички са избягали — отрони Снибрил. — Бягаме. Всички до един.
— Така е — кимна Бейн и се вгледа надолу по западния път със странен израз на лицето. — Че дори и те — и той посочи към пътя, по който бавно се изкачваше тежък фургон, теглен от впряг прегърбени, тежко кретащи същества.
ГЛАВА 4
— Уайти — рече Бейн. — Не ги заговаряй, освен ако те не те заговорят.
— Снощи ги видях насън… — подхвана Снибрил.
Писмир никак не се изненада.
— Нали имаш колан като техните. Нали знаеш — залегнеш ли здраво над нещо, наистина влагаш себе си в своето произведение? Е, те точно това правят.
Снибрил откопча колана от туниката си и без изобщо да разбира защо прави това, го пусна в торбата.
Останалите каруци забавиха ход и спряха отстрани на пътя.
Фургонът, теглен от уайти, прогърмя край тях и стигна до пирамидата. Двете групи се спогледаха. После един дребничък уайт се измъкна от впряга и се насочи към Снибрил и Бейн. Отблизо се виждаше, че пелерината му не е точно черна, а е покрита с пресичащи се сиви чертици, които едвам личаха. Качулката се спускаше ниско над лицето му.
— Здрасти — рече уайтът.
— Здрасти — рече Бейн.
— Здрасти — кимна пак уайтът.
Стоеше си там и нищо друго не казваше.
— Те разбират ли езика? — попита Снибрил.
— Ами сигурно — отвърна Писмир. — Те са го измислили.
Снибрил усещаше втренчения поглед на невидимите очи. После усети как твърдият колан се отърква о гърба му и се размърда притеснено. Уайтът обърна взор към Бейн.
— Днес е Празникът на Бронза и ще пируваме. Поканени сте. И приемате поканата. Само седмина от вас. Щом запалят нощните огньове.
— Приемаме — изрече тежко Бейн със сериозен глас.
Уайтът се завъртя на пети и закрачи бавно към фургона.
— Тази вечер ли? — обади се Писмир. — Празникът на Бронза? Като Празника на Захарта или на Косъма? Гледай ти какво нещо! Мислех си, че никога не канят непознати.
— Кой кого на кво е канил? — изръмжа някой вътре в каруцата. После взе да тропа тежко; най-накрая между пердетата щръкна главата на Глърк.
— Нали знаеш какво съм ти казал за ставането… — подхвана Писмир, ала тъй като Глърк вече се беше облякъл, едва ли можеше да постигне нещо повече от това да намигне лукаво на Бейн и Снибрил.
— Уайти ли, викате? Че аз го мислех туй само за детски приказки — смотолеви Глърк, след като му обясниха. — Е, все пак си е ядене на аванта. Че какво пък толкова? Аз, да си кажа правичката, бъкел не знам за тия уайти, ама за гаден уайт досега не съм чувал.
— Аз пък допреди малко изобщо за никакъв уайт не бях чувал — подхвърли Снибрил.
— Е, да де, то тебе още те нямаше, когато беше жив добрият стар Дядо… — рече Глърк. — Той ми е разправял как веднъж срещнал уайт сред космалака. Дал му назаем брадвата си.
— И онзи уайт върнал ли му я?
— Не.
— Значи, точно уайт си е бил — кимна Писмир. — Те са склонни да се притесняват твърде много и за най-простите неща.
— Той разправяше, че била много свястна брадва.
— Не можем да им откажем, дума да не става — рече Писмир.
— Прав си — кимна Бейн.
— Ама като нищо ще я оплескаме! Нали ги знаеш какви са чувствителни! Вярват в какви ли не чудесии, от странни по-странни. Вие двамата трябва да ги научите тези неща. Разкажи им, Генерале.
— Ами… — подхвана Бейн. — Седем е много важно число за тях. Седемте елемента на Килима, седемте цвята…
— Разкажи им за седемте Чеи.
— Тъкмо дотам бях стигнал… Седемте Чеи. Те са нещо като… периоди от време. Само че не са еднакво дълги. Един път са дълги, друг път — къси. Само уайтите знаят колко продължава всяка от тях. Спомняш ли си колана? Седем квадрата; всеки представлява една Чея. Така че, Чеята на Солта, нали схващате, е време на хорско благоденствие и търговски разцвет, а пък през Чеята на Пясъчника се строят империи и стени… ей, да не би да обяснявам много бързо?
Генерал ли?! — мислеше си Снибрил. Точно тъй го нарече Писмир. Каза го, без да мисли. А генерал значи вожд на войниците. И… сега всичките са се втренчили в мен. Никой не обърна внимание!
— Хммм? — обади се той. Опита се да си спомни за какво говореше Бейн. — О… Та значи, тазвечершният празник означава, че сме в Бронзовата Чея, тъй ли?
— Значи, че тя настъпва — рече Писмир. — Това е време на войни и разруха.
Глърк се изкашля.
— И колко смята да продължава?
— Ще продължи, докато уайтите рекат. Не ме питай как познават. Ала довечера уайтите по целия Килим празнуват Празника на Бронза. Това е свързано по някакъв начин със спомените им.
— Абе, нещо не му хващам вяра на туй аз — рече Глърк. — Е, ами че то не си е за вярване. Да, ама туй не значи, че не е вярно.
— Ти май доста неща знаеш за тях — обади се Снибрил.
— Не знам — рече Писмир. — Що се отнася до уайтите, никой нищо не знае точно. Спомняш си разни приказки, виждаш разни неща, събираш оттук-оттам знания, парченце по парченце, ала никога нищо не знаеш със сигурност.
— Добре — рече Глърк и се изправи на капрата. — Значи отиваме. Тъй и тъй няма какво друго да правим. Берта идва, също и Гърт, и… чакай да видя… да бе, Дамион Кривостъпи. Ама че работа — значи, покани ли те уайт на вечеря, отиваш, и толкоз. И ходите все по седмина.
Те влязоха в малкия лагер на уайтите плахо, в сбита групичка.
Уайтите винаги пътуваха по седмина, по двайсет и един или по четирийсет и девет. Никой не знаеше какво става с онези уайти, които са в повече. Сигурно останалите ги убиват и ги изяждат — предположи Глърк, който таеше нещо като наследствена неприязън към уайтите, тия брадвокрадци. Писмир му нареди да си затваря чекмеджето.
Най-старият уайт в групата бе Господар. Тази наброяваше двайсет и един души. Писмир огледа фургона им и посочи големия казан за топене на лак, натоварен отгоре му. Уайтите се бяха усъвършенствали в топенето на лака, добиван в Лакоолм, огромната колона от червено дърво на север, известна като
